— В Денвър — отговори Рой.
Отпусната на последната седалка, в продължение на два часа Ели ту задрямваше, ту се събуждаше. През последните четиринайсет месеца на бягство се бе научила да потиска страховете и тревогите си и да спи, когато има възможност.
Докато Ели се протягаше и прозяваше, Спенсър се върна от продължителното си посещение при двамата пилоти и седна от другата страна на пътеката.
Роки се сви в краката му.
— Още добри новини — каза Спенсър. — Според момчетата хеликоптерът е правен по поръчка. Двигателите са с усилена мощност, за да пренасят свръхтовари. Има място и за допълнителни резервоари. Хеликоптерът има много по-голям пробег от стандартния модел. Пилотите са сигурни, че ще стигнем до границата и ще минем Гранд Джънкшън, преди да възникне опасност горивото да свърши, ако отидем толкова далеч.
— Колкото по-далеч, толкова по-добре. Но не бива да прелитаме близо до Гранд Джънкшън. Не искам да ни виждат множество любопитни хора. По-добре да ни закарат някъде в околностите, за да намерим някакво превозно средство.
— Ще стигнем до покрайнините на Гранд Джънкшън след около половин час, преди да започне да се здрачава. Сега е четиринайсет и десет или петнайсет в Планинската часова зона. Имаме достатъчно време да разгледаме картата и да изберем подходящо място за приземяване.
Ели посочи брезентовата чанта на седалката пред нея.
— Виж какво, що се отнася до твоите петдесет хиляди долара…
Спенсър вдигна ръка, за да й направи знак да млъкне.
— Само се изненадах, че си ги намерила. Това е всичко. Имаше право да преровиш багажа ми, след като ме намери в пустинята. Не знаеше защо те търся. Всъщност няма да се учудя, ако още не си наясно по този въпрос.
— Винаги ли носиш със себе си толкова много пари?
— Преди около година и половина започнах да внасям долари и златни монети в сейфове в Калифорния, Невада и Аризона. Открих си и спестовни сметки в различни градове под фалшиви имена и социалноосигурителни номера. А всичко друго изнесох вън от страната.
— Защо?
— За да мога да се придвижвам бързо.
— Предполагаше, че ще те преследват?
— Не. Но не ми харесваше онова, което ставаше в отдел „Компютърни престъпления“. Те ме научиха на всичко за компютрите, включително на факта, че достъпът до информация е същността на свободата. А в същото време се опитваха да ограничат този достъп за останалите.
— Мислех, че идеята е само да попречат на хакерите да използват компютрите, за да крадат или да фалшифицират базата данни — иронично подхвърли Ели.
— И аз съм за такъв контрол върху престъпниците. Но те искат да ограничат достъпа за
— Ти виждаш как свят нов се задава…
— Досущ товарен влак беглец…
— И очертанията му не ти се нравят.
— Не искам част от този свят да ме направят.
— Смяташ ли се за компютърен специалист?
— Не. Само за човек, който оцелява.
— Затова ли заличи името си от публичните регистри? За да застраховаш оцеляването си?
Върху лицето му не падна сянка, но изражението му помръкна. Изглеждаше измъчено, което беше разбираемо, като се имаха предвид изпитанията през последните няколко дни. Но сега очите му бяха хлътнали и Спенсър изглеждаше изтощен и по-възрастен за годините си.
— Отначало само… се подготвях да бягам. — Той въздъхна и избърса челото си. — Може би звучи странно. Но да променя името си от Майкъл Акблом на Спенсър Грант не беше достатъчно. Махнах се от Колорадо и започнах нов живот, но… и това не беше достатъчно. Не можех да забравя кой съм… Чий син съм. Затова реших да залича информацията за себе си. Работих упорито и методично, докато на света не остана нищо, което да показва, че съществувам под
— А после? След като заличи информацията за себе си?
— Ето, това така и не можах да разбера. Какво да правя после. Може би наистина да се залича от лицето на земята? Да се самоубия?
— Това не ти е присъщо.
Ели усети, че сърцето й се сви при тази мисъл.
— Така е — съгласи се той. — И през ум не ми е минавало да си пръсна черепа. Пък и кой щеше да се грижи за Роки.
Кучето вдигна глава, когато чу името си и размаха опашка.
— После, след известно време — продължи Спенсър, — макар да не знаех какво да правя, реших, че все още има смисъл да остана невидим. Само защото, както ти каза, се задава нов, дързък свят със свръхмодерни технологии, с всичките му благословии и проклятия.
— Тогава защо остави файловете в отдел „Моторни превозни средства“ и при военните почти непокътнати? Отдавна можеше да изтриеш и тях.
Спенсър се усмихна.
— Може би защото съм твърде умен. Мислех само да променя адреса си в тях и някои от по-очебийните подробности, за да не послужат на никого. Оставих ги, защото винаги можех да ги прегледам и да видя дали някой ме издирва.
— Заложил си капани?
— Да. Зарових дълбоко в онези компютри малки програми. Всеки път, когато някой влезе във файла ми в отдел „Моторни превозни средства“ или във военните, без да използва кода, който инсталирах, системата добавя по една звездичка към края на последното изречение във файла. Идеята беше да ги проверявам веднъж-два пъти седмично и ако видя звездички, да разбера, че някой ме разследва… И тогава да напусна бунгалото си в Малибу и да замина.
— Къде?
— Където и да е. Може би само да съм в движение.
— Звучи параноично.
— Адски параноично.
Ели тихо се засмя. Спенсър също.
— Когато напуснах специалните сили, знаех, че така, както се променя светът, рано или късно всеки ще преследва другия и тогава хората ще искат да бъдат невидими.
Тя погледна часовника си.
— Хайде да разгледаме картата.
— Там отпред имат куп карти.
Спенсър тръгна към пилотската кабина. Раменете му бяха прегърбени. Движеше се уморено и още изглеждаше някак скован.
Изведнъж Ели се вцепени от чувството, че Спенсър Грант няма да оцелее и тази нощ ще умре. Усещането не беше достатъчно силно, за да се нарече ясно предчувствие, но беше по-силно от нюх.
Вероятността, че може да го загуби, я уплаши. Тя знаеше, че държи на него повече, отколкото иска да признае пред себе си.
Спенсър се върна с картата и попита:
— Какво има?
