забрави, но се чувства задължен да помни.“ Ако бе продължил да живее в Калифорния и бе следвал безгрижния всекидневен установен ред, Грант вероятно безкрайно щеше да се съпротивлява на зова на смъртоносната зона в Колорадо. Но сега той бягаше, за да спаси живота си, беше под силно напрежение и се намираше твърде близо до родния си дом, за да устои на омайната песен на миналото. Рой бе готов да заложи всичко, че синът на серийния убиец ще се върне в лоното на кошмара.
Спенсър Грант имаше недовършена работа в ранчото в покрайнините на Вейл. И само двама души в света знаеха каква бе тя.
Отвъд тъмните стъкла на бързо движещата се лимузина, на фона на постепенно смаляващия се зимен следобед, модерният град Денвър изглеждаше мъглив и неясно очертан, досущ купчини древни руини, обрасли с бръшлян и мъх.
Хеликоптерът „Джетрейнджър“ се приземи на запад от Гранд Джънкшън, в националния природен резерват на Колорадо, в ерозирала долчинка между червени скални образувания и ниски възвишения, обрасли с хвойна и борове. Земята беше покрита със сух сняг, дебел около сантиметър.
На стотина метра, под зелените иглолистни дървета, беше паркиран бял форд „Бронко“. До отворения багажник стоеше мъж със зелен скиорски екип и гледаше хеликоптера.
Спенсър остана при екипажа, а Ели слезе, за да поговори със собственика на колата. Когато моторите на хеликоптера спряха да бръмчат и перките престанаха да тракат, долчинката стана тиха като безлюдна катедрала. Ели не чуваше нищо друго, освен скърцането на обувките си по замръзналата, заснежена земя.
Тя се приближи до форда и видя на покрива статив с фотоапарат. В багажника имаше подобни технически средства.
Фотографът беше брадат и ядосан. От ноздрите му излизаше пара, сякаш всеки момент щеше да експлодира.
— Развалихте снимката ми. Онази безупречна бяла ивица сняг, извиваща се към издадената, огненочервена скала. Какъв контраст. Какъв драматизъм. А вие съсипахте всичко.
Ели погледна скалното образувание зад хеликоптера. Скалите още бяха огненочервени и блестяха на лъчите на клонящото на запад слънце, но снегът наистина вече не беше безупречно бял, а утъпкан.
— Съжалявам.
— Това не е достатъчно — троснато отговори мъжът.
Тя се вторачи в снега около форда. Доколкото виждаше, единствените стъпки в снега бяха неговите. Той беше сам.
— Но какво всъщност правите тук? — попита фотографът. — Тук не е разрешено да се вдига такъв шум. Това е природен резерват.
— По-добре помисли как да запазиш живота си — каза Ели и извади от коженото си яке деветмилиметровия „ЗИГ“.
Тя се върна в хеликоптера и докато държеше на прицел тримата мъже, Спенсър отряза ивици от тапицерията и завърза ръцете и краката им за седалките.
— Няма да ви запушвам устата — каза той. — И без това никой няма да ви чуе, ако викате.
— Ще умрем от студ — ядосано рече пилотът.
— Най-малко след час ще съумеете да освободите ръцете си. И после ще вървите половин час или четирийсет и пет минути до магистралата, над която прелетяхме. Няма да имате време да измръзнете.
— За всеки случай, щом стигнем до града, ще се обадим на полицията и ще им кажем къде сте — каза Ели.
Вече се бе здрачило. Звездите започнаха да се появяват на изток, където тъмнолилавото небе се извиваше към хоризонта.
Спенсър караше форда, а Роки дишаше в ухото на Ели от мястото си зад предната седалка. Лесно намериха черен път до магистралата. Маршрутът беше ясно очертан от следите от гуми в снега, които фордът бе оставил по пътя си към живописната долчинка.
— Защо им каза, че ще се обадим на полицията? — попита Спенсър.
— Искаш да умрат от студ ли?
— Мисля, че това едва ли ще стане.
— Не бих рискувала.
— Да, но в днешно време е възможно всяко обаждане до полицейски участък да бъде прието по линия за идентификация на самоличността. Всъщност един по-малък град като Гранд Джънкшън, където няма голяма престъпност по улиците и не се изискват кой знае какви ресурси, много по-вероятно е парите да се използват за модерни комуникационни системи. Обаждаш им се и те веднага установяват от кой адрес телефонираш. Информацията се появява на екрана пред дежурния полицай. И така могат да разберат в коя посока сме поели.
— Знам. Но няма да го направим толкова лесно за тях — каза Ели и му обясни какво има предвид.
— Харесва ми — рече Спенсър.
Затворът за душевноболни престъпници „Роки Маунтин“7 беше построен по време на Голямата депресия и изглеждаше непоклатим и внушителен като самите Скалисти планини. Сградата беше ниска, разположена несиметрично, с множество пристройки и прозорци с решетки. Стените бяха облицовани със стоманеносив гранит. Още по-тъмен гранит бе използван за очертаване на прозорците и вратите и корнизите с каменни фигури. Цялата купчина се бе прегърбила под таванско помещение с кула и покрив от черни плочи.
Според Рой Майро цялостният ефект беше потискаш и зловещ. Без преувеличение можеше да се каже, че сградата прилича на човешко същество, седнало на хълма и потънало в черни мисли. На фона на сенките на стръмните склонове, издигащи се зад затвора, прозорците бяха изпълнени със зловеща жълта светлина, която сякаш се отразяваше от подземията на демон, обитаващ недрата на Скалистите планини.
Докато вървеше към кабинета на доктор Палма, Рой бе обзет от състрадание към окаяните души, затворени в тази купчина от камък. Натъжи се и за също така страдащите пазачи, които, грижейки се за душевноболните, бяха принудени да прекарат по-голямата част от живота си в тази обстановка. Ако имаше властта да го направи, той би запечатал всеки прозорец и отдушник и би освободил болните и персонала от нещастието им с бавно действащ, но смъртоносен газ.
Приемната и кабинетът на доктор Сабрина Палма бяха обзаведени толкова красиво и луксозно, че в сравнение със сградата, в която се намираха, приличаха на нюйоркска мансарда или на крайбрежна вила в Палм Бийч, но не през трийсетте години, в които останалата част от затвора, изглежда, още живееше. Канапетата и столовете бяха тапицирани със сребриста и златиста коприна, а масите и рамките на огледалата — изработени от различни екзотични дървета. Килимът беше бежов и мек. В средата на вътрешния кабинет имаше масивно бюро във формата на полумесец, което сигурно струваше четирийсет хиляди долара.
Рой не бе виждал кабинет на държавен служител, дори в най-висшите кръгове във Вашингтон, който да се равнява на тези две стаи. Той веднага се досети как да използва това и разбра, че има силен коз срещу доктор Палма, ако тя окажеше съпротива.
Сабрина Палма беше директор на медицинския персонал. И тъй като заведението беше и затвор, и болница, тя заемаше поста и на главен надзирател. Доктор Палма беше поразително красива, също като кабинета си. Гарвановочерни коси. Зелени очи. Бяла като сметана кожа. Четирийсет и няколко годишна, висока, стройна и с хубаво тяло. Беше облечена с черен костюм и бяла копринена блуза.
— Приятно ми е да се запознаем, докторе.
— Агент Таркентън и агент Олмайър.
— Докторе.
Тя покани всички да седнат.
— Не, благодаря, докторе — рече Олмайър и зае позиция вдясно от вратата, свързваща вътрешния и външния кабинет.
— Не, благодаря, докторе — каза Таркентън и застана вляво от същата врата.
Рой тръгна към един от трите изящни стола пред бюрото, а доктор Палма се настани на плюшения трон
