Облечен в малко по-голям за размерите му костюм, осигурен му от агенцията, и същия шлифер като на тримата си придружители, окован в белезници на ръцете и глезените, прочутият и прословут Стивън Акблом седеше до Рой на задната седалка на лимузината.
Художникът беше на петдесет и три, но изглеждаше само няколко години по-възрастен, отколкото беше на снимките на първите страници във вестниците, когато търсачите на сензации го бяха нарекли Вампира от Вейл, Лудия от планината и Микеланджело Психаря. Макар че слепоочията му се бяха прошарили, косите му още бяха черни, лъскави и гъсти. Красивото му лице беше забележително гладко и младежко, а челото — небелязано от годините. Имаше бръчки само в ъгълчетата на очите. Но те не го състаряваха, а му придаваха вид на човек, който е преживял няколко неприятности, но се е радвал на множество източници на развлечения.
Както на снимката, която Рой бе намерил в бунгалото в Малибу и на всички фотографии, появили се преди шестнайсет години във вестниците и списанията, очите на Стивън Акблом бяха най-завладяващата черта. Но в тях вече не се четеше предишната арогантност, а сдържаност и самоувереност. Нямаше заплашителния вид на човек, извършил такива тежки престъпления. Погледът му беше прям и ясен, но не и заплашителен. Рой беше изненадан, но с удоволствие съзря неприсъща нежност в очите на Акблом, както и съпричастност, и лесно стигна до извода, че художникът е умен и разбира човешкото положение.
Дори на странната и недостатъчна светлина в лимузината, идваща от малките лампи под седалките и от нисковолтовите крушки на вратите, Акблом излъчваше присъствие, с което всеки трябваше да се съобразява, макар да беше съвсем различно от описанията в пресата. Той говореше малко, но не защото не умееше да говори или беше разсеян. Тъкмо обратното, мълчанието му беше по-красноречиво от изисканото ораторство на повечето хора, и Акблом винаги беше нащрек и бдителен. Не помръдваше и не се суетеше. От време на време придружаваше думите си с жестове. Движенията на окованите му в белезници ръце бяха толкова пестеливи, че веригата между китките издрънчаваше съвсем тихо. Но не беше скован, нито инертен и отпуснат, а само спокоен. Беше невъзможно да седиш до него и да не съзнаваш, че Стивън Акблом е изключително интелигентен. Умът му сякаш беше динамична машина, която знаеше всичко и можеше да премества цели светове и да променя космоса.
През всичките си трийсет и две години Рой Майро бе срещал само двама човека, чието физическо присъствие бе породило в него нещо, наподобяващо обич. Първата беше Ив Мари Жаме, а вторият — Стивън Акблом. И с двамата се запозна в една и съща седмица. В този изпълнен с чудеса февруари съдбата бе станала негов спътник. Той седеше до Акблом и дискретно му се възхищаваше. Отчаяно искаше да накара художника да разбере, че той, Рой Майро, е изключително проницателен и прозорлив и притежава необикновени способности.
Ринк и Фордайс (Олмайър и Таркентън бяха престанали да съществуват, след като излязоха от кабинета на доктор Палма) съвсем не изглеждаха очаровани от Акблом. Те седяха на седалките, обърнати към задната част на лимузината и изобщо не се интересуваха от онова, което художникът имаше да каже. Фордайс затваряше очи за дълги периоди от време, сякаш медитираше. Ринк гледаше през прозореца, макар че сигурно не виждаше нищо, защото навън беше тъмно. В редките случаи, когато Акблом жестикулираше или преместваше крака и веригите на белезниците леко издрънчаваха, очите на Фордайс широко се отваряха, а Ринк рязко обръщаше глава към художника. Инак двамата не му обръщаха внимание.
За съжаление Ринк и Фордайс явно бяха съставили мнението си за Акблом въз основа на глупостите във вестниците, а не от собствените си наблюдения. Но, разбира се, тяхната тъпота не изненада Рой. Те не бяха хора на идеите, а на действието, не мъже на страстта, а на грубото желание. Агенцията се нуждаеше от такива типове, макар да беше жалко, че те са лишени от въображение и са нещастни същества с плачевни недостатъци и един ден щяха да приближат света на сантиметър до съвършенството, като си отидат от него.
— По онова време бях млад, само две години по-голям от сина ви — каза Рой, — но разбирах какво се опитвате да постигнете.
— И какво се опитвах да постигна? — попита Акблом. Гласът му беше тенор, но плътен и звучен, и имаше тембър, който загатваше, че художникът би могъл да направи кариера и като певец, ако бе пожелал.
Рой обясни теориите си за изкуството на Акблом, а именно, че странните и завладяващи портрети не изобразяват низшите страсти на хората, напиращи под красивата повърхност, а трябва да бъдат възприемани като натюрморти и представляват въплъщение на човешкото желание и стремеж към съвършенство.
— И щом резултатът от работата ви с живи същества е тяхното постигане на съвършена красота, макар и за кратък миг, преди да умрат, тогава вие не сте извършили престъпления, а актове на милосърдие и състрадание, защото твърде малко хора на този свят ще изживеят миг на съвършенство през живота си. Чрез изтезанията вие сте дали на онези четирийсет и една жени и на съпругата ви неповторимо преживяване. Ако бяха живи, те несъмнено щяха да ви благодарят.
Рой говореше искрено, макар по-рано да бе смятал, че Акблом е заблуден по отношение на методите, с които бе постигнал съвършенство. Но това беше преди да се запознае с него. Сега се срамуваше от жалкото си подценяване на таланта и проницателността на художника.
Нито Ринк, нито Фордайс показваха изненада или интерес към думите на Рой. По време на службата си в агенцията те бяха чули множество възмутителни лъжи, всички умело и искрено произнесени, и несъмнено мислеха, че шефът им само си играе с Акблом и хитро го манипулира, за да го накара да сътрудничи в името на успеха на операцията.
Рой имаше уникалната и вълнуваща възможност да изрази най-съкровените си чувства. Акблом щеше да го разбере напълно, докато Ринк и Фордайс мислеха, че се занимава с макиавелиански игри.
Рой не отиде толкова далеч, че да разкрие личната си ангажираност в раздаването на състрадание в тъжните случаи, с които се сблъскваше по време на множеството си пътувания. Истории като онези за семейство Бетънфилд от Бевърли Хилс, Честър и Джиневра от Бърбанк и инвалида и съпругата му пред ресторанта в Лас Вегас можеха да поразят дори Ринк и Фордайс като твърде специфични в детайлите и да не им се сторят импровизирани измислици, съчинени, за да спечелят доверието на художника.
— Светът би бил безкрайно по-добър — изрази мнението си Рой, ограничавайки наблюденията си само до безопасни, общи идеи, — ако броят на населението намалее. Ако първо се елиминират несъвършените екземпляри. Винаги се започва отдолу нагоре. А онези, които получат правото да живеят, да са хората, най-пълно отговарящи на стандартите за идеални граждани, необходими за изграждането на едно по-добро и одухотворено общество. Не сте ли съгласен?
— Процесът би бил интригуващ — отговори Акблом.
Рой прие забележката като одобрение.
— Да, нали?
— Винаги съм предполагал, че човек трябва да е в комисията по елиминирането, а не сред осъдените.
— Да, разбира се, това се подразбира.
Акблом го удостои с усмивка.
— Колко забавно.
Рой бе предпочел да отидат до Вейл не с хеликоптер, а с кола. Пътуването с лимузината щеше да продължи по-малко от два часа, докато връщането от затвора в Денвър до Стейпълтън, чакането да получат разрешение за излитане и летенето щяха да отнемат повече време. Освен това атмосферата в колата беше по-задушевна и спокойна, отколкото в хеликоптера и Рой имаше възможност да прекара повече качествено време с художника.
Постепенно, километър след километър, Рой Майро започна да разбира защо Стивън Акблом му оказва толкова силно въздействие. Както и Ив. Макар че художникът беше красив мъж, нищо във външността му не можеше да се определи като съвършено. И все пак той беше съвършен. Рой усещаше това. Акблом имаше специфично излъчване. Едва осезаема хармоничност. Успокояващи вибрации. В някакъв аспект художникът нямаше недостатък. Засега съвършеното качество или добродетел оставаше загадъчно, но Рой беше убеден, че ще го открие, докато стигнат до ранчото в покрайнините на Вейл.
Лимузината се движеше във все по-високите планини, през огромните, засипани със сняг девствени гори, нагоре, към сребристата лунна светлина.
