Откраднатият „Джетрейнджър“ и екипажът му бяха намерени в националния природен резерват в Колорадо. Обаждането на жената до полицията в Гранд Джънкшън бе проследено до Монтроуз, което показваше, че тя и Спенсър Грант бягат на юг, към Дуранго. Но Рой не вярваше на това. Знаеше, че телефонните обаждания могат да бъдат препратени с помощта на компютър. Не вярваше в проследеното обаждане, а в силата на миналото и там, където миналото и настоящето се срещаха, той щеше да намери бегълците.
— Ще дойдат — каза Рой. — Тази вечер космическите сили са с нас.
— Космическите сили? — учуди се Дювал.
— Ще дойдат — повтори Рой и затвори.
Стивън Акблом мълчеше. Изражението му беше сериозно.
— Ще бъдем там само след няколко минути — каза му Рой.
Художникът се усмихна и рече:
— Свиден роден дом.
Спенсър бе карал почти час и половина, когато Ели изключи компютъра и извади щепсела от запалката на таблото. Челото й беше осеяно с капки пот, макар че в шевролета не беше прекалено топло.
— Един Господ знае дали инсталирах добра защита или планирах двойно самоубийство — каза тя. — Не знам какво ще стане, но сега ще можем да го използваме, ако се наложи.
— Какво да използваме?
— Няма да ти кажа — заяви Ели. — Трябва дълго да ти обяснявам. Пък и ти ще се опиташ да ме разубедиш. А това ще бъде загуба на време. Знам какви са доводите против и вече ги отхвърлих.
— Спорът е по-лесен, когато един човек представлява и двете страни.
Тя остана сериозна.
— Ако се случи най-лошото, няма да имам друг избор, освен да го използвам, колкото и налудничаво да изглежда.
Роки се бе събудил преди малко и Спенсър му каза:
— Приятелю, ти не си озадачен, нали?
— Питай ме каквото искаш, но не и за това — рече Ели. — Ако говоря за него или дори мисля твърде много за него, ще се уплаша и няма да го използвам, ако настъпи моментът. Надявам се, че няма да се стигне дотам.
Спенсър никога не я бе чувал да бръщолеви така. Ели обикновено се владееше. Но сега го плашеше.
Дишайки учестено, Роки провря глава между предните седалки. Едното му ухо беше наострено, а другото — клепнало, което означаваше, че се е наспал и се интересува от разговора.
— Не мисля, че си озадачен — каза му Спенсър. — Но аз съм крайно объркан. Предполагам обаче, че по-висшите форми на интелект, като кучетата, няма да се затруднят да разберат какви ги бръщолеви тази жена.
Ели се вторачи в пътя отпред и разсеяно потърка брадичка с кокалчетата на дясната си ръка.
Тя бе казала, че Спенсър може да я пита каквото иска, с изключение на
— Къде щеше да се засели „Бес Беър“, преди аз да оплескам нещата? Къде щеше да започне нов живот?
— Нямаше да се заселя никъде — отговори тя, доказвайки, че слуша. — Отказах се от това. Рано или късно ще ме намерят, ако се застоя на едно място. Похарчих голяма част от парите, които имах… и взех от приятели… за да купя онзи роувър и оборудването в него. Мислех да бъда непрекъснато в движение.
— Ще платя за роувъра.
— Не исках да кажа това.
— Знам. Но онова, което е мое, е и твое.
— Така ли? Откога?
— Това не означава обвързване.
— Бих искала да си плащам сметките.
— Няма смисъл да обсъждаме този въпрос.
— Всичко, което кажеш, е последно, а?
— Не. Всичко, което кучето каже, е последно.
— Роки ли взе това решение?
— Той се грижи за финансите ми.
Роки се ухили. Харесваше му да чува името си.
— Е, щом идеята е на Роки, ще си помисля.
— Защо наричаш Съмъртън хлебарка? — попита Спенсър. — Защо точно това го дразни?
— Том има фобия от насекоми. Дори обикновена муха го кара да се гърчи от ужас. Но особено много мрази хлебарките. Види ли някоя, направо откача. Ситуацията става комична. Все едно гледаш анимационен филм, в който слон съзира мишка. Както и да е, няколко седмици… след като Дани и родителите ми бяха убити и се отказах от опитите да разкажа историята си на репортери, аз се обадих на Том в кабинета му в Министерството на правосъдието.
— Господи.
— Позвъних му по най-секретната линия. Изненадах го. Той се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал и поддържаше разговора, за да проследят обаждането до автомата в Чикаго, където бях. Казах му, че не трябва да се страхува от хлебарките, защото самият той е такъв. Добавих, че един ден ще го стъпча и ще го убия. Говорех сериозно. Някой ден наистина ще го пратя в ада.
Спенсър я погледна. Тя гледаше напред, в мрака, и още бе обзета от черни мисли. Слаба, приятна за окото и в някои отношения крехка като цвете, тя същевременно беше и безпощадна, и непреклонна, досущ войниците от специалните сили, които Спенсър познаваше.
Той я обичаше безумно и безрезервно и с неизмерима страст. Обичаше изражението на лицето й, звука на гласа й, неповторимата й жизненост, доброто й сърце и пъргавия ум. Обичаше я толкова силно, че понякога, когато я погледнеше, сякаш целият свят се смълчаваше. Молеше се тя да е любимо дете на съдбата и да й е предопределен дълъг живот, защото, ако умреше преди него, за Спенсър нямаше да има никаква надежда.
Той продължи да кара в мрака. Минаха покрай Райфъл, Силт, Нюкасъл и Гленуд Спрингс. Магистралата често следваше дъното на дълбоки, тесни каньони със стръмни каменни стени. Денем гледката беше зашеметяваща. Но в тъмнината извисяващите се черни скали не му позволяваха да свърне нито вляво, нито вдясно и го притискаха да продължава нагоре, към по-високи места и към потресаващи сблъсъци — толкова неизбежни, че сякаш бяха чакали да се развихрят, откакто вселената бе започнала съществуването си. От дъното на клисурата, в която се движеха, ясно се виждаше само ивица небе — осеяно с малко звезди, сякаш не можеше да побере повече души и скоро щеше завинаги да затвори портите си.
Рой докосна едно копче на облегалката за ръце и стъклото до него започна да се смъква.
— Така ли е, както го помните? — обърна се той към художника.
Завиха по селския път и Акблом се наведе, за да погледне навън.
Снегът около конюшните в началото на имението не беше утъпкан. От двайсет и две години, след смъртта на Дженифър, там не бяха отглеждали коне, защото те бяха нейната любов, а не на съпруга й. Оградата беше добре поддържана и толкова бяла, че едва се забелязваше на фона на заснежените полета.
От двете страни на почистената алея за коли имаше високи до кръста преспи, натрупани от снегорин. Алеята се виеше змиевидно.
По желание на Стивън Акблом шофьорът спря пред къщата, вместо направо да продължи към хамбара.
Рой вдигна стъклото, а Фордайс махна оковите от глезените на художника. После белезниците на ръцете му. Рой не искаше гостът му да страда повече от това унижение.
По време на пътуването в планината той и художникът бяха постигнали по-проникновено
