— Той не е мой пациент, господин Котър, а затворник.
— От която и страна да го погледнете, Стивън Акблом не заслужава ли състрадание? Човек, паднал толкова ниско от такава висота?
— Той заслужава да бъде застрелян в главата и да бъде погребан в безименен гроб — безцеремонно заяви тя. Вече не беше привлекателна, а приличаше на вещица — с гарвановочерни коси, бледа и с очи, зелени като на котка. — Но тъй като господин Акблом се е признал за виновен и защото е било най-лесно да го изпратят тук, държавата поддържа измислицата, че той е психически болен.
От всички хора, които бе срещал през деловия си живот, Рой не харесваше малцина и мразеше още по-малко. Защото за почти всеки друг, когото познаваше, той бе намерил състрадание в сърцето си, независимо от недостатъците на този човек. Но Рой категорично ненавиждаше доктор Сабрина Палма.
Когато намереше време в претоварената си програма, щеше да се погрижи тя да получи възмездие, пред което случилото се с Харис Деското щеше да бледнее.
— Макар да не можете да намерите състрадание към Стивън Акблом, който е убил онези жени — каза Рой, ставайки от стола, — сторете го поне за Стивън Акблом, който е бил толкова щедър към вас.
— Той е зъл — не отстъпи доктор Палма. — Акблом не заслужава състрадание. Използвайте го, за каквото сте намислили, и после го върнете.
— Е, може би наистина знаете някои неща за злото, докторе.
— Предимството, от което се възползвах по силата на това споразумение, е грях, господин Котър — хладнокръвно каза тя. — Знам това. И по един или друг начин ще заплатя за този грях. Но има разлика между греховна постъпка, произлизаща от слабост, и онази, извършена от чисто зло. Мога да направя разликата.
— Колко удобно за вас — подхвърли той и започна да прибира документите от бюрото й.
Те седяха на леглото в мотела и ядяха хамбургери, пържени картофи и бисквити с шоколад. Роки дъвчеше скъсана хартиена торбичка.
Утрото в пустинята, от което бяха изминали едва дванайсет часа, им се струваше на цяла вечност назад във времето. Ели и Спенсър бяха научили толкова много един за друг, че ядяха мълчаливо и се наслаждаваха на храната, без ни най-малко да се чувстват неудобно.
Той обаче я изненада, когато към края на бързата закуска изрази желание на път за Денвър да се отбият в ранчото в покрайнините на Вейл. Смайването й беше още по-силно, когато Спенсър каза, че още притежава фермата.
— Може би винаги съм знаел, че някога ще се върна там — рече той, без да може да я погледне.
Спенсър остави хамбургера си. Вече нямаше апетит. Скръсти ръце и се вторачи в тях.
— В началото — продължи той — баба и дядо държаха ранчото, защото не искаха някой да го купи и може би да го превърне в проклета туристическа атракция. Или да пусне представители на медиите в онези подземни помещения, за да напишат още зловещи истории. Труповете бяха отнесени и всичко бе почистено, но мястото още привличаше интереса на журналистите. Около година посещавах психиатър и той също беше на мнение, че трябва да запазим имота, докато съм готов да се върна.
— Защо? — попита Ели.
Спенсър се поколеба, сетне каза:
— Защото част от онова, което се случи в онази нощ, е празнота за мен. Не мога да си спомня какво стана накрая, след като стрелях по него…
— Какво искаш да кажеш? Стрелял си по него, изтичал си за помощ и това е всичко.
— Не.
— Какво?
Спенсър поклати глава. Още гледаше ръцете си. Неподвижни. Сякаш изсечени от мрамор.
— Ето, това трябва да разбера. Трябва да се върна там и да разбера. Защото, ако не го сторя, никога няма да мога… да съм наясно със себе си… и няма да те заслужавам.
— Не можеш да отидеш там сега, когато агенцията те преследва.
— Няма да ни търсят там. Няма начин да разберат кой съм бил и кой съм всъщност. Майкъл. Не могат да знаят това.
— Могат.
Ели се приближи до брезентовата чанта, извади плика със снимки, който бе намерила в хеликоптера и му го даде.
— Намерили са ги в кутията за обувки в бунгалото ми — каза той. — Вероятно са ги взели само за справка. Не биха познали… баща ми. Никой не би го познал. Не и на тази снимка.
— Не можеш да бъдеш сигурен.
— Пък и аз не притежавам ранчото на никое от имената, които биха свързали с мен, дори ако отворят запечатаните съдебни архиви и открият, че съм сменил името си. Държа ранчото чрез една чуждестранна корпорация.
— Хората от агенцията са адски изобретателни, Спенсър.
Той вдигна глава и я погледна в очите.
— Добре, готов съм да приема, че са изобретателни и могат да открият всичко това, но само ако имат достатъчно време. Но със сигурност не могат да го направят толкова бързо. Това означава, че имам още по-основателна причина да отида там тази вечер. Кога после ще имам друга възможност? Когато отново мога да се върна във Вейл, те може би наистина ще са открили, че още притежавам ранчото. И тогава никога няма да мога да се върна и да приключа с цялата история. И без това ще минем покрай Вейл на път за Денвър. Междущатска магистрала 70.
— Знам — каза Ели и потрепери, спомняйки си онзи миг, докато летяха с хеликоптера над Юта, когато почувства, че Спенсър може да не оцелее през нощта.
— Ако не искаш да дойдеш с мен, ще измислим нещо. Но… дори да съм сигурен, че агенцията никога няма да научи за ранчото, пак трябва да отида там тази вечер. Ели, не се ли върна сега, когато имам смелостта да го направя, може би по-късно никога няма да събера кураж. Минаха шестнайсет години оттогава.
Тя се вторачи в ръцете си, после стана и се приближи до компютъра, който още беше включен и свързан с модема.
Спенсър отиде при нея.
— Какво ще правиш?
— Какъв е адресът на ранчото? — попита Ели.
Той й го каза.
— Но защо ти е?
— Как се казва чуждестранната компания?
— „Ванишмънт Интернешънъл“.
— Шегуваш се.
— Не.
— И така е записана в данъчните документи?
— Да. — Спенсър придърпа стол и седна до нея, а Роки дойде да души около тях, за да провери дали имат още храна. — Ели, ще ми кажеш ли какво си намислила?
— Ще се опитам да проникна в публичните поземлени регистри там. Необходима ми е карта на парцела. Трябва да изчисля точните географски координати.
— И за какво са ти?
— Господи, щом ще ходим там и ще поемем такъв голям риск, тогава трябва да бъдем колкото е възможно по-добре въоръжени. — Тя по-скоро говореше на себе си, отколкото на него. — Трябва да бъдем готови да се отбраняваме срещу всичко.
— За какво говориш?
— Твърде е сложно. После ще ти обясня. Сега ми е необходима тишина.
Пръстите й бързо започнаха да се движат по клавиатурата. Спенсър се вторачи в екрана. Ели се свърза с компютъра на съда във Вейл и проникна в системата.
