зрение забеляза сапфиреносиня тойота, която мина покрай него, намали, отби до тротоара и спря. От колата слезе мъж и отвори предния капак, но Харис остана съсредоточен върху гоблена от светлина и сенки, върху който стъпваше.
Докато Харис минаваше покрай тойотата, непознатият вдигна глава и попита:
— Господине, мога ли да ви предложа нещо за размисъл?
Харис направи още няколко крачки, после осъзна, че мъжът говори на него. Той спря, обърна се, излезе от състоянието на самохипноза и рече:
— Моля?
Непознатият беше висок чернокож, най-много на трийсет години. Беше мършав като четиринайсетгодишно хлапе, но сериозен и проницателен като възрастен човек, който е видял твърде много и през целия си живот е носил тежко бреме. Беше облечен в черен панталон, черно поло и черно яке и явно искаше да внуши зловещо излъчване. Но ако това беше намерението му, внушението се разваляше от големите очила с дебели стъкла, слабата му фигура и гласа, който макар и плътен, беше нежен и приятен.
— Мога ли да ви предложа нещо за размисъл? — повтори той, сетне продължи, без да чака отговор: — Онова, което се случи с вас, не би могло да се случи с представител на властта в Съединените щати, с американски конгресмен или със сенатор.
Улицата беше непривично тиха за такъв гъсто населен район на голям град. Слънчевата светлина стана различна и отблясъците, които хвърляше по извитата повърхност на синята тойота, поразиха Харис като свръхестествени.
— Повечето хора не го съзнават — продължи непознатият, — но от няколко десетилетия политиците изключват от почти всички закони, които приемат, настоящите и бъдещите членове на американския конгрес. Например законите за конфискацията на имуществото. Ако ченгетата хванат сенатор, който продава кокаин от кадилака си до училищен двор, колата му няма да бъде конфискувана като къщата ви.
Харис имаше странното чувство, че се е хипнотизирал толкова силно, че високият мъж в черно е привидение, което вижда в състояние на транс.
— Може би ще успееш да го дадеш под съд и да го осъдиш, освен ако колегите му политици не го изгонят от конгреса и в същото време му уредят имунитет. Но не можеш да вземеш печалбата му от търговията с наркотици или от безбройните други нарушения, заради които отнеха вашето имущество.
— Кой сте вие? — попита Харис.
Непознатият не обърна внимание на въпроса и тихо продължи:
— Политиците не плащат данък социално осигуряване. Имат собствен пенсионен фонд. И не крадат от него, за да финансират други програми, така както пресушават социалното осигуряване.
Харис притеснено се огледа наляво и надясно, за да види дали някой ги наблюдава и какви други превозни средства и мъже може да придружават непознатия. Макар че младият човек не се държеше заплашително, самата ситуация изведнъж стана зловеща. Харис имаше чувството, че това е инсценировка и смисълът на тази среща бе да го принудят да направи някое компрометиращо изявление, за което да го арестуват, осъдят и хвърлят в затвора.
Страхът му беше абсурден. Свободата на словото още беше гарантирана. В света нямаше други граждани, които да изказват мнението си така открито и разпалено, като съотечествениците му. Неотдавнашните събития явно бяха предизвикали в него параноя, която трябваше да овладее.
Но въпреки това Харис се страхуваше да говори.
— Те се изключват от плановете за здравно осигуряване — добави непознатият, — които възнамеряват да ви наложат, така че един ден да чакате месеци наред за неща като операция на жлъчка. Но те ще получат грижите, от които се нуждаят или искат. По някакъв начин сами допуснахме да бъдем управлявани от най-алчните и завистливите сред нас.
Харис събра смелост да проговори отново, но само за да повтори въпроса, който вече бе задал и да добави друг.
— Кой сте вие? Какво искате?
— Само искам да ви дам нещо за размисъл до следващия път — отговори непознатият, после се обърна и тресна капака на синята тойота.
Окуражен, че мъжът е с гръб към него, Харис слезе от тротоара и го сграбчи за ръката.
— Вижте какво…
— Трябва да тръгвам — прекъсна го младият чернокож. — Доколкото знам, не ни наблюдават. Шансовете са хиляда на едно. Но при наличието на съвременна технология, човек вече не може да бъде сто процента сигурен. Но дори някой да ни наблюдава, вие просто завързвате разговор с човек, който има неприятности с колата си и му предлагате помощ. Но ако продължаваме да стоим тук и ако наистина ни наблюдават, те ще се приближат, за да видят по-отблизо какво става и ще включат самонасочващите се микрофони.
Непознатият отиде до вратата на тойотата.
Озадачен, Харис попита:
— Но за какво беше всичко това?
— Бъдете търпелив, господин Деското. Оставете се да ви носи течението, да плавате по вълната и ще разберете.
— Каква вълна?
Младият чернокож отвори вратата и за пръв път се усмихна.
— Ами… микровълната, светлинната вълна, вълната на бъдещето.
Той се качи в колата, включи двигателя и потегли, оставяйки Харис озадачен повече от всякога.
Микровълната, светлинната вълна, вълната на бъдещето.
Какво се бе случило току-що, по дяволите?
Харис Деското обиколи квартала и го разгледа. По-голямата част не се отличаваше с нищо забележително. Небе и земя. Къщи и дървета. Морави и пътеки. Слънчева светлина и сенки. Но в структурата на деня, проблясвайки слабо и неясно, имаше загадъчни, ефирни нишки, които по-рано не бяха там.
Харис продължи да върви. Но за разлика от преди, непрекъснато поглеждаше през рамо.
Рой Майро в империята на мормоните. След като два часа се оправя с градската полиция на Сийдър Сити, той изтърпя достатъчно учтивост, която щеше да му стигне поне до първи юли. Рой знаеше цената на усмивката, любезността и неизменната дружелюбност, защото използваше обезоръжаващи подходи в работата си. Но тези ченгета мормони прекаляваха. Той започна да копнее за хладното безразличие на Лос Анджелис, за неотстъпчивия егоизъм на Лас Вегас и дори за грубостта и безумието на Ню Йорк.
Новината за повредата на „Земен страж“ не подобри настроението му. Той се ядоса още повече, когато научи, че откраднатият хеликоптер лети толкова ниско, че двата военни радара, които го следяха по молба на агенцията, представила се за Агенцията за борба с наркотиците, го бяха изпуснали. Не можеха да го открият. Бегълците бяха изчезнали и само Господ и двамата отвлечени пилоти знаеха къде бяха отишли.
Рой се страхуваше да се обади на Съмъртън.
Новият хеликоптер трябваше да пристигне след по-малко от двайсет минути, но Рой не знаеше какво да прави с него. Да го паркира на паркинга, да седне вътре и да чака някой да забележи бегълците? Можеше да седи там до Коледа. Пък и ченгетата мормони несъмнено щяха да му носят кафе и понички и да се въртят около него, за да му помагат да минава по-бързо времето.
Ужасът на продължаващите любезности му бе спестен, когато Гари Дювал отново телефонира от Колорадо и поднови разследването. Обаждането дойде по един от снабдените с кодиращи устройства телефони в извадения от строя хеликоптер.
Рой седна в дъното на кабината и си сложи слушалките.
— Не е лесно да бъдеш намерен — рече Дювал.
— Нещата се усложниха — каза Рой. — Още ли си в Колорадо? Мислех, че вече пътуваш за Сан
