основание да мисли, че може да отвърне на чувствата му.
Дани бе починал едва преди четиринайсет месеца и според нея този период беше твърде кратък за траур. Да докосне друг мъж толкова скоро и да обича, беше предателство към единствения мъж, когото бе обичала и още щеше да обича, ако беше жив.
От друга страна, четиринайсет месеца на самота беше цяла вечност.
За да бъде откровена със себе си, Ели трябваше да признае, че сдържаността й се дължи повече на загриженост дали четиринайсетмесечният период на траур е благоприличен или не. Колкото и добър и любящ да беше, Дани никога нямаше да може да разкрие чувствата си така пряко и искрено, както на няколко пъти бе сторил Спенсър, откакто го бе намерила в пустинята. Дани не беше лишен от романтичност, но не изразяваше чувствата си така директно, а по-скоро с подходящи подаръци и добро отношение, отколкото с думи, сякаш ако кажеше „обичам те“, щеше да хвърли проклятие над взаимоотношенията им. Ели не беше свикнала с грубоватата романтичност на човек като Спенсър, когато говореше откровено, и не беше сигурна какво да мисли.
Не, това беше лъжа. Тя харесваше тези неща. Дори повече. Ели се изненада, че в закоравялото й сърце има място за нежност, което не само бе приело недвусмисленото признание в любов на Спенсър, но и жадуваше за още. Копнежът й приличаше на силната жажда на пътник в пустиня и Ели осъзна, че през целия си живот е изпитвала потребност да задоволи този блян.
Тя се сдържаше да отвърне на чувствата на Спенсър не само защото твърде кратко бе скърбила за Дани, а защото усещаше, че първата любов в живота й може да не се окаже най-голямата. Да намери сили да обича отново, й се струваше предателство към Дани. Но беше много по-лошо и по-жестоко да обича друг
Вероятно това никога нямаше да стане. Ако разкриеше душата си пред този все още загадъчен мъж, вероятно накрая щеше да установи, че мястото, което той заема в сърцето й, никога няма да бъде толкова голямо и топло, колкото мястото, където Дани живееше и винаги щеше да живее.
С верността си към паметта на Дани досега, Ели предполагаше, че допуска чувствата й да се изродят в сладникава сантименталност. Разбира се, човек се раждаше, за да обича, но веднъж и никога повече, дори ако съдбата отнесеше онази първа любов рано в гроба. Ако сътворението действаше по такива строги правила, тогава Господ бе създал студена и мрачна вселена. Любовта — както и всички други чувства — беше като огън, който се разпалва от съчки, но угасва, когато не се подклажда. Докато изтляваше, обичта й към Дани може би щеше да й даде емоционални сили да обича повече Спенсър.
Дани бе отгледан от бездушен баща и от докачлива, занимаваща се със светски дейности майка, в чиито леденостудени прегръдки се бе научил да бъде сдържан и предпазлив. Той бе дал на Ели всичко, на което беше способен и тя беше щастлива и доволна в обятията му. Всъщност беше толкова щастлива, че в един момент вече не можеше да си представи да изкара остатъка от живота си, без да търси от друг подаръка, който Дани пръв й даде.
Но колко жени бяха въздействали на мъж толкова силно, че след един-единствен разговор той да се откаже от удобното си съществуване и да изложи живота си на изключителен риск, за да бъде с нея? Тя беше повече от озадачена и поласкана от всеотдайността на Спенсър. Чувстваше се специална, глупава като момиче и безразсъдна. Макар и неволно, Ели бе заинтригувана от него.
Тя се намръщи и отново се вторачи в снимката на Стивън Акблом. Ели предполагаше, че всеотдайността и всичко, което Спенсър бе направил, за да я намери, може би по-скоро се дължат на обсебване, отколкото на любов. А в сина на жесток сериен убиец всеки признак на обсебеност можеше съвсем основателно да се смята за причина за тревога и отражение на лудостта на баща му.
Ели прибра четирите снимки в плика.
Тя обаче не мислеше, че Спенсър е като баща си. Спенсър не бе по-опасен от Роки. В продължение на три нощи в пустинята, докато го слушаше да бълнува в делириум, Ели не чу абсолютно нищо, което да я накара да заподозре, че Спенсър е син на баща си.
Дори да представляваше заплаха за нея, Спенсър едва ли можеше да се сравни с агенцията, която ги преследваше.
Ели трябваше да се тревожи дали ще може да бяга от главорезите на агенцията достатъчно дълго, за да разбере каква емоционална връзка може да се развие между нея и този загадъчен мъж. Спенсър бе признал, че пази тайни, които още не е разкрил. И по-скоро заради него, отколкото заради нея, тези тайни трябваше да бъдат споделени, преди да обсъдят дали имат бъдеще заедно. Защото, докато не уредеше сметките си с миналото, той нямаше да намери душевен покой, нито самоуважението, което бе необходимо, за да обича.
Тя отново погледна небето.
Летяха над Юта. Бяха чужденци в родината си. Слънцето беше зад гърба им. Бяха се насочили на изток, към хоризонта, откъдето след няколко часа щеше да дойде нощта.
Харис Деското се къпеше в банята със сиви и кафяво-червени плочки в къщата на брат си в Уестуд, но му се струваше, че никога няма да измие миризмата на затвора. Преди да я изхвърлят от дома им в Бърбанк, Джесика му бе взела малко дрехи. Той избра маратонки „Найки“, сив кадифен панталон и тъмнозелен пуловер с дълги ръкави.
Каза на съпругата си, че отива на разходка. Джесика го помоли да изчака, докато кейкът се опече, за да отиде с него. Дариус, който говореше по телефона в кабинета си, му предложи да почака половин час, за да се разходят заедно. Явно и двамата се тревожеха за състоянието му и имаха чувството, че не трябва да го оставят сам.
Той ги увери, че няма намерение да се хвърля под някой камион и се нуждае от движение, след като две денонощия бе седял в килията. Освен това искаше да бъде сам, за да размишлява. Харис взе едно от кожените якета на брат си и излезе в студеното февруарско утро.
Улиците в жилищния район на Уестуд бяха хълмисти. След като извървя няколко пресечки, той установи, че мускулите му наистина са схванати и се нуждаят от раздвижване.
Харис не каза истината, когато спомена, че иска да бъде сам, за да размишлява. Всъщност той искаше да
Дори малкото сън не го избави от тревогите, защото сънуваше безлики мъже в черни униформи и лъскави черни ботуши. В кошмарите му те сложиха каишки и намордници на Ондин, Уила и Джесика, сякаш бяха кучета, и ги отведоха, оставяйки го сам.
Той не намираше покой и в компанията на Джесика и Дариус. Брат му непрекъснато работеше по случая или обмисляше на глас офанзивни и дефанзивни юридически стратегии. А Джесика, както и дъщерите му, бяха постоянно напомняне, че Харис не е успял да опази семейството си. Разбира се, никой от тях нямаше да каже подобно нещо и той знаеше, че тази мисъл никога няма да им хрумне. Харис не бе направил нищо, за да заслужи катастрофата, която го бе сполетяла. Но въпреки това се обвиняваше. Някъде и някога си бе спечелил враг, чието отмъщение беше безумно в сравнение с провинението на Харис. Ако беше постъпил по друг начин и бе избегнал обидната дума или постъпка, вероятно всичко това нямаше да се случи. Всеки път, когато Харис се замисляше за Джесика или за дъщерите си, неумишлената и неизбежна вина му се струваше още по-голям грях.
Мъжете с ботушите, макар и само същества от кошмара, започваха да отнемат покоя, осигурен от семейството му. Гневът и отчаянието от безсилието му и самонатрапеното чувство за вина се бяха превърнали в съставни части на стена между него и хората, които обичаше, и с течение на времето тази бариера щеше да става все по-широка и висока. Ето защо той предпочиташе да бъде сам. Харис се разхождаше по криволичещите улици и хълмове на Уестуд. Множеството палми, фикуси и иглолистни дървета поддържаха зеленината в квартала през февруари, но имаше и голям брой явори, кленове и брястове с голи клони. Харис се съсредоточи върху интересните шарки от слънчева светлина и сенките на дърветата по тротоара. Той се опита да ги използва, за да предизвика състояние на самохипноза, което да прогони всички мисли, освен усещането от потребността да продължава да мести единия си крак пред другия.
Харис постигна известен успех в тази игра. Беше почти изпаднал в транс, когато с периферното си
