Тъмните реки на сърцето

Рой не можа да се успокои от вдишването на изпаренията с цвят на праскова на спокойствието и издишването на жлъчнозелената мъгла на гнева и отчаянието. Не намери утеха и в нито един от другите методи на медитация, които от години му се отразяваха добре. Пагубният му гняв беше възпиран само от едно — мисълта за Ив Жаме в цялото й великолепно шейсетпроцентово съвършенство. Гола. Намазана с благоуханни масла. Гърчеща се. С прекрасни руси коси, разпилени върху черната гумена постелка.

Новият хеликоптер щеше да пристигне в Сийдър Сити на обяд, но Рой бе убеден, че дотогава ще съумее да се оправи с мормоните. Разхождаше се сред тях, под изпитателните им погледи, отново и отново отговаряше на въпросите им, преглеждаше съдържанието на роувъра, слагаше етикети на всичко, което можеше да се конфискува, и през цялото време си представяше как Ив се самозадоволява със съвършените си ръце и с разнообразните играчки, направени от сексуално обсебени изобретатели, чийто творчески гений надминаваше въображението на Томас Едисън и на Алберт Айнщайн, взети заедно.

Докато стоеше до касите в супермаркета и разглеждаше компютъра и кутията с двайсетте дискети, които бе взел от роувъра, Рой се сети за „Мама“. В един отчаян миг на отрицание той се опита да се самозаблуди, че преди да слезе от хеликоптера, е изключил компютъра в дипломатическото куфарче. Не. Беше го оставил включен, когато забърза към пилотската кабина.

— Мамка му! — възкликна Рой и всички ченгета мормони изтръпнаха като един.

Той хукна към задната част на супермаркета. Мина покрай складовете, разбута агентите от щурмовия екип и полицаите и се приближи до повредения хеликоптер, където можеше да използва безопасния телефон с кодиращо устройство.

Рой се обади в Лас Вегас и се свърза с Кен Хикман в центъра за сателитно наблюдение.

— Имаме неприятности…

Рой се опита да обясни, но Хикман заговори заедно с него с помпозната сериозност на телевизионен водещ.

— И тук имаме неприятности. Компютърът на борда на „Земен страж“ е повреден. Необяснимо как е прекъснал предаването. Работим по въпроса, но…

Рой го прекъсна, защото знаеше, че жената бе използвала преносимия му компютър, за да извади от строя „Земен страж“.

— Слушай, Кен, преносимият ми компютър беше в откраднатия хеликоптер и беше свързан с „Мама“.

— Мамка му! — възкликна Кен Хикман, но в центъра за сателитно наблюдение нямаше ченгета мормони, които да изтръпнат.

— Свържи се с „Мама“, подай й команда да прекъсне връзката с компютъра ми и да го блокира, за да не може да получава достъп до нея. Никога.

Хеликоптерът се носеше на изток над Юта. Летеше на трийсет метра над земята, там, където това беше възможно, за да избегне радарите.

Роки остана при Ели, а Спенсър отново отиде при екипажа. Тя беше толкова съсредоточена върху задачата да научи колкото може повече за възможностите на „Мама“, че нямаше време да погали кучето, нито дори да му каже нещо. Невъзнаградената му компания беше трогателен признак, че Роки й вярва и я харесва.

Но Ели със същия успех можеше да строши компютъра и да прекара времето си, чешейки кучето зад ушите, защото преди да свърши някаква работа, информацията на монитора изчезна и екранът стана син. Появи се въпрос, написан с червени букви:

КОЙ ХОДИ ТАМ?

Това обаче не я изненада. Ели очакваше връзката да прекъсне, дълго преди да успее да нанесе някаква повреда на „Мама“. Системата имаше сложна защита срещу проникване на хакери и вируси. Намирането на път в дълбоко скритото ниво за управление на програмата, където можеше да се нанесат най-тежки поражения, изискваше не часове на усърдно проучване, а цели дни. Ели имаше късмет, че разполагаше с достатъчно време, за да извади от строя „Земен страж“, защото никога не би постигнала пълен контрол над сателита без съдействието на „Мама“. Опитът не само да използва „Мама“, но и да й „разкървави носа“, беше прекалено посегателство. Но колкото и обречени да бяха усилията й, Ели бе длъжна да опита.

Тя не отговори на въпроса, изписан с червени букви и екранът угасна, после стана сив. Ели разбра, че няма смисъл отново да се опитва да получи достъп до „Мама“.

Тя изключи компютъра, сложи го на седалката от другата страна пътеката и протегна ръка към кучето. Роки се облегна на ръката й и размаха опашка. Докато се навеждаше да го погали, Ели забеляза кафяв плик под седалката.

Тя милва и чеса кучето една-две минути, сетне взе плика. Вътре имаше четири снимки.

Ели позна Спенсър, макар да бе загубил нещо повече от младостта си от дните, когато бяха правени снимките. Нещо повече от невинността. Нещо повече от кипящата енергия, която се виждаше в усмивката и позата му като дете. Животът му бе отнел и детинската способност да се учудва и загубата не беше по- малко очевидна, макар да бе неизразима.

Ели се вторачи в лицето на жената, която беше със Спенсър на две от снимките. Беше убедена, че тя е майка му. Ако външността не лъжеше, а Ели усети, че не е така, майката на Спенсър беше добра, мила, учтива и притежаваше младежко чувство за хумор.

На третата снимка жената беше по-млада, отколкото на двете със Спенсър, вероятно на двайсетина години, и стоеше сама пред дърво, отрупано с бели цветове. Изглеждаше лъчезарна и невинна — не наивна, а непокварена, чужда на всякакъв цинизъм. Може би разбираше твърде много неща само от една снимка, но Ели усети уязвимостта й толкова осезателно, че в очите й бликнаха сълзи.

Тя присви очи, прехапа устни, твърдо решена да не плаче и най-сетне бе принудена да избърше очи с опакото на ръката си. Не беше развълнувана единствено от загубата на Спенсър. Гледайки жената в лятната рокля, Ели се замисли за своята майка, която й бе отнета по толкова брутален начин.

Ели стоеше на брега на топло море от спомени, но не можеше да се отпусне в утешителните му обятия. Всяка вълна на спомен, колкото и невинен да беше, се разбиваше на един и същ тъмен бряг. Помнеше лицето на майка си само каквото беше в смъртта — окървавено, обезобразено от куршумите, с вторачен поглед, изпълнен с такъв ужас, че сякаш миг преди да умре, тя бе съзряла нещо отвъд този свят, което обаче се бе оказало огромно студено пространство.

Ели потрепери, отмести очи от снимката и погледна през прозореца. Синьото небе беше неприветливо като леденостудено море. Нисколетящият хеликоптер минаваше над нелепа мъглявина от скали, растителност и човешки усилия.

Когато се убеди, че владее чувствата си, Ели отново погледна жената в лятната рокля и сетне — последната от четирите снимки. Спенсър приличаше много повече на мъжа в сенките, отколкото на майка си. Ели разбра, че това трябва да е баща му, макар че не познаваше прословутия художник.

Приликата обаче се ограничаваше до черната коса, черните очи, формата на брадичката и някои други черти. В лицето на Спенсър нямаше и следа от арогантността и потенциала към жестокост, които придаваха на лицето на баща му студен и неприветлив вид.

А може би Ели виждаше тези неща в Стивън Акблом само защото знаеше, че гледа чудовище. Ако случайно бе попаднала на снимката, без да има причина да подозира кой е мъжът или го бе срещнала някъде, тя вероятно нямаше да забележи нищо зловещо в него.

Ели мигновено съжали, че й бе хрумнала такава мисъл, защото я насърчи да се запита дали добрият човек, когото вижда в Спенсър, не е илюзия или, в най-добрия случай, само част от истината. Тя с изненада установи, че не иска да се съмнява в Спенсър Грант. Напротив, изгаряше от желание да му вярва — така, както отдавна не бе вярвала в нещо или в някого.

„Дори да бях сляп и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.“

Тези думи бяха произнесени толкова искрено и бяха толкова чистосърдечно разкритие на чувствата и уязвимостта му, че Ели за миг бе останала безмълвна. Но въпреки това тя не бе събрала смелост да му даде