управление на програмата.
Той подсвирна одобрително.
— Виж, дори Роки е изумен.
Тя погледна и видя, че кучето се хили и енергично размахва опашка.
— Смяташ да съсипеш сателит за сто милиона долара и да го превърнеш в космически боклук? — попита Спенсър.
— Само за известно време. Ще преустановя функциите му за шест часа. А дотогава те няма да имат представа къде да ни търсят.
— Я го прецакай завинаги.
— Когато агенцията не го използва за такива глупости, сателитът може да върши полезна работа.
— В края на краищата се оказва, че имаш гражданско съзнание.
— Ами, навремето бях скаут. Това прониква в кръвта ти. Като болест.
— Тогава вероятно довечера няма да дойдеш с мен да драскаме по стените на подлезите.
— Готово! — каза Ели и натисна „ENTER“, сетне прочете информацията, която се появи на екрана, и се усмихна. — „Земен страж“ току-що задряма за шест часа. Изпуснаха ни. Следят ни само на радара. Сигурен ли си, че продължаваме да се движим на север и сме достатъчно високо, за да ни засича радарът, както поисках?
— Момчетата отпред обещаха.
— Чудесно.
— С какво си се занимавала, преди да ти се случи всичко това?
— Бях програмист на компютърни продукти на свободна практика, специалист по видеоигри.
— Измисляла си видеоигри?
— Да.
— И още как.
— Говоря сериозно.
— Не ме разбра. Исках да кажа, че това е очевидно. А сега си в реална видеоигра.
— Така, както е тръгнал светът, накрая всички ще живеем в една голяма видеоигра и мога да ти кажа, че никак няма да е забавна.
— А сега, след като съсипа сателит за сто милиона долара, какво ще правиш по-нататък?
Докато разговаряха, вниманието на Ели бе приковано в екрана. Тя бе излязла от системата на „Земен страж“ и се бе върнала в „Мама“. Извика менютата едно по едно и набързо ги прочете.
— Търся каква най-голяма пакост да сторя.
— Може ли първо да направиш нещо за мен?
— Какво?
Спенсър й каза за капана, който бе заложил в случай, че някой се опита да влезе в бунгалото му в Малибу, докато го няма.
Сега беше неин ред да подсвирне одобрително.
— Господи, иска ми се да бях видяла лицата им, когато са разбрали какво става. А дигиталните снимки?
— От Малибу кадрите бяха предадени на централния компютър на телефонната компания „Пасифик Бел“, предшествани от код, активиращ програма, която преди това бях измислил и тайно скрил там. С помощта на тази програма снимките бяха получени и препратени на централния компютър на „Илинойс Бел“, където бях скрил друга програма, активираща се в реакция на специален код за достъп.
— И мислиш, че агенцията не ги е проследила чак дотам?
— Е, до „Пасифик Бел“ със сигурност. Но след като ги е изпратила в Чикаго, програмата ми е изтрила обаждането. А после се е самоунищожила.
— Понякога самоунищожилата се програма може да бъде възстановена и проучена. Ако са го сторили, те са видели указанията за изтриване на обаждането до телефонната компания „Илинойс Бел“.
— Не и в този случай. Гарантирам, че програмата ми не може да бъде възстановена. Когато се е самоунищожила, тя е взела със себе си и голяма част от „Пасифик Бел“.
Ели прекъсна настойчивото претърсване на програмите на „Мама“ и погледна Спенсър.
— Колко голяма?
— Около трийсет хиляди човека сигурно са останали без телефонни услуги за два-три часа, докато включат резервните системи.
— Не си бил скаут.
— Ами, нямах тази възможност.
— Но си научил много неща в отдел „Компютърни престъпления“.
— Бях прилежен ученик — призна той.
— Със сигурност повече, отколкото си научил за хеликоптерите. Мислиш ли, че снимките още чакат в компютър на „Чикаго Бел“?
— Ще извършим съответната процедура и ще разберем. Може да е от полза, ако видим лицата на онези главорези, нали?
— Да. Кажи ми какво да направя.
След три минути на монитора се появи първата снимка. Спенсър се наведе над пътеката между седалките, а Ели обърна компютъра така, че и двамата да виждат екрана.
— Това е холът ми — каза той.
— Обзавеждането много не те интересува.
— Любимият ми стил е Ранен подреден.
— По-скоро прилича на Късен манастирски.
В стаята бързо се движеха двама мъже в бойно снаряжение.
— Натисни интервала — каза Спенсър.
Ели изпълни указанията му и на екрана се появи следващата снимка. За по-малко от минута видяха първите десет снимки. Няколко показваха ясен образ на едно-две лица, но от друга страна, беше трудно да добиеш представа как изглежда някой, когато е с шлем.
— Прегледай ги набързо, докато намериш нещо ново — рече Спенсър.
Ели започна бързо да натиска интервала, докато стигна до трийсет и първата снимка, на която се появи друг мъж — в цивилно облекло.
— Копеле — каза Спенсър.
— Да — съгласи се Ели.
— Да видим трийсет и втората.
— Добре.
Последва серия от снимки на същия мъж. Разхождаше се в хола на бунгалото в Малибу. Той беше последният от петимата, които преди малко Ели и Спенсър бяха видели да слизат от хеликоптера.
— Най-странното е, че сигурно гледаме снимката му на
— И вероятно седиш на мястото му.
— В неговия хеликоптер.
— Господи, сигурно е бесен.
Двамата набързо прегледаха останалите снимки. Добродушният на вид мъж с възпълно лице беше на всяка от тях, докато накрая наплюнчи къс хартия и го залепи на обектива на камерата.
— Няма да забравя как изглежда — каза Спенсър, — но ми се иска да имахме принтер.
— Тук има вграден принтер — рече Ели и посочи прореза отстрани на дипломатическото куфарче. — Мисля, че има около петдесет листа.
— Трябва ни само един.
— Два. Едно копие и за мен.
Те избраха най-ясната снимка на техния добродушен на вид враг и Ели направи две разпечатки.
— Не си го виждала преди, така ли?
— Не.
— Ами, подозирам, че отново ще се срещнем.
