Роки изскимтя. Плъзна предните си лапи напред и завъртя задник, но не махна с опашка. Всъщност искаше Роузи да го погали, но й нямаше доверие.
— Колкото повече го викаш, толкова повече се дърпа — посъветва я Спенсър. — Не му обръщай внимание и може би ще реши, че те харесва.
Роузи се изправи и Роки се стресна от рязкото движение. Отстъпи няколко крачки назад и се вторачи в нея още по-предпазливо от преди.
— По природа ли е толкова срамежлив? — попита тя.
— Откакто го познавам. Роки е на четири-пет години, но аз го имам само от две. Отбих се в един приют за бездомни животни, за който всеки петък пише във вестника. Никой не искаше да го осинови, затова смятаха да го приспят завинаги.
— Толкова е сладък. Всеки би го осиновил.
— Тогава беше много по-зле.
— Да не би да искаш да кажеш, че е ухапал някого? Няма да повярвам.
— Не. Никога не се е опитвал да хапе. Бяха го пребили твърде жестоко, за да се опита да го стори. Скимтеше и трепереше всеки път, когато някой се приближеше до него. Докоснеш ли го, свиваше се на кълбо, затваряше очи и започваше да хленчи. Целият се тресеше, сякаш го болеше, като го докоснеш.
— Бил е пребит от бой, така ли? — сериозно попита Роузи.
— Да. Хората от приюта не пускаха обява във вестника за него. Нямаше надежда да бъде осиновен. Казаха ми, че когато кучето е емоционално осакатено като него, най-добре е да го приспят завинаги.
Без да откъсва очи от Роки, Роузи попита:
— Какво са му сторили?
— Не попитах. Не исках да знам. В живота има толкова много неща, които ми се иска да не бях научавал… защото сега не мога да ги забравя.
Младата жена погледна Спенсър в очите.
— Е, невежеството не е блаженство, но понякога…
— Ни позволява по-лесно да заспим нощем — довърши мисълта му тя.
Роузи беше на около трийсет. Вероятно е била осем-деветгодишно дете, когато бомбите и изстрелите са тревожели дните на хората в Азия, когато бе паднал Сайгон, когато войниците победители са разграбвали плячката от войната и са празнували на пиянски оргии и когато са били отворени лагерите за превъзпитание. Сигурно е била красиво момиченце с меки като коприна черни коси и огромни очи. И твърде голяма, за да забрави ужасните спомени.
Предишната вечер в „Червената врата“, когато Роузи каза, че миналото на Валери е изпълнено със страдания, това не беше само предположение или интуиция. Роузи бе разбрала, че и двете са изпитали една и съща болка.
Спенсър отмести поглед от нея и се вторачи в белите гребени на вълните, които леко се плискаха на брега, оставяйки на пясъка дантели с различна форма.
— Както и да е. Ако не му обръщаш внимание, Роки може да дойде при теб. Но може и да не дойде.
Той погледна червеното хвърчило, което подскачаше и се стрелкаше насам-натам високо в синьото небе.
— Защо искаш да помогнеш на Валери? — попита Роузи.
— Защото има неприятности. Пък и както ти самата каза снощи, защото е специална.
— Ти я харесваш.
— Да. Не. Е, не по начина, който имаш предвид.
— А по какъв начин тогава?
Спенсър не можеше да обясни онова, което не разбираше.
Той наведе глава и видя, че Роки се промъква покрай другия край на пейката и съсредоточено гледа Роузи. Кучето стоеше далеч от нея в случай, че тя неочаквано протегне ръка и го хване.
— Защо искаш да й помогнеш? — повтори Роузи.
Роки беше достатъчно близо, за да чуе отговора му.
Никога не лъжи куче.
— Защото искам да започна нов живот.
— И мислиш, че можеш да го направиш, като й помогнеш?
— Да.
— Как?
— Не знам.
Роки започна да обикаля пейката отзад.
— Смяташ, че тя е част от живота, който търсиш? Ами, ако не е? — попита Роузи.
Спенсър се вторачи в младежите, които караха ролкови кънки по пешеходната алея. Приличаха на ефирни хора от паяжина, понесена от вятъра.
— Тогава няма да се чувствам по-зле, отколкото съм сега.
— А тя?
— Не искам от нея нищо, което тя не желае да ми даде.
— Ти си странен човек, Спенсър.
— Знам.
— Много странен. А специален ли си?
— Аз ли? Не.
— Специален като Валери.
— Не.
— Тя заслужава някой специален.
— Не съм специален.
Той чу потайни стъпки зад тях и разбра, че Роки се влачи по корем, опитвайки да се приближи до жената и да подуши по-добре.
— Тя наистина разговаря с теб във вторник вечерта.
Спенсър не каза нищо. Остави я да го прецени.
— И видях, че… на няколко пъти… я разсмя.
Спенсър продължи да чака.
— Е, добре — каза Роузи. — Откакто господин Лий се обади, аз се опитвам да си спомня всичко, което съм чула от нея и може да ти помогне да я намериш. Но не е много. Ние се харесахме веднага и бързо се сприятелихме. Но разговаряхме предимно за работа, за филми и книги, за днешните новини, а не за миналото.
— Къде е живяла, преди да дойде в Санта Моника?
— Не ми каза.
— Не я ли попита? Мислиш ли, че може да е живяла някъде около Лос Анджелис?
— Не. Тя не познаваше града.
— Спомена ли къде е родена и израснала?
— Не знам защо, но мисля, че е било някъде на изток.
— Каза ли ти нещо за майка си и за баща си? И дали има братя и сестри?
— Не. Но когато някой заговореше за семейството си, очите й ставаха тъжни. Мисля, че родителите й вероятно са мъртви.
Той я погледна.
— Не си я питала за тях, така ли?
— Не. Само имам такова чувство.
— Била ли е омъжена?
— Може би. Не попитах.
— Била си й приятелка, а не си я питала за тези неща.
Роузи кимна.
— Знаех, че няма да ми каже истината. Аз нямам толкова близки приятели, затова не исках да развалям отношенията си с нея, поставяйки я в положение, което би я накарало да лъже.
Спенсър докосна лицето си. Макар че въздухът беше топъл, белегът му бе леденостуден.
