им като техен служител. Беше подписал клетвена декларация за запазване на служебната тайна, но смяташе, че участва в законна — макар и потенциално противоречива — офанзива срещу организираната престъпност и международния тероризъм.
Дейвис откъсна и третата снимка и я смачка.
— Може би тези снимки те отблъскват толкова много, защото те възбуждат — нещо, което не можеш да приемеш. Мислил ли си по този въпрос? — рече Нела, сетне погледна снимките на пръстовите отпечатъци. — Какво искаш да направя с тях?
Рой видя, че Дейвид Дейвис полага усилия да не отговори с първите думи, които му дойдоха наум.
— Искаме да знаем чии са отпечатъците. Влез в „Мама“ и се свържи с отдела по автоматизирана идентификация на ФБР. Започни с Индекса на латентните описания.
Федералното бюро за разследване имаше записани сто и деветдесет милиона отпечатъци. Макар че най-новият им компютър можеше да извършва хиляди сравнения в минута, преравянето на целия запас с отпечатъци щеше да отнеме много време.
С помощта на хитро измислен програмен продукт, наречен Индекс на латентните описания, кръгът на търсене драстично се смаляваше и резултатите се постигаха бързо. Ако издирваха сериен убиец, компютърните специалисти изброяваха основните характеристики на престъпленията — полът и възрастта на всяка жертва, методът на убийство, приликите в състоянието на труповете и мястото, където са намерени — и Индексът сравняваше тези факти с почерка на вече известни нарушители, и изготвяше списък на заподозрените и отпечатъците им. При това положение бяха необходими не милиони, а неколкостотин, дори само няколко съпоставки.
— Кажи ми основните характеристики — рече Нела Шайър.
— Не търсим познат престъпник — поясни Дейвис.
— Предполагаме, че нашият човек е бил в специалните сили и може би е обучен да си служи със специални оръжия и тактика — добави Рой.
— Онези типове са яки здравеняци — отбеляза Нела и Дейвис се намръщи. — Къде да търся? В армията, флотата, морската пехота или във военновъздушните сили?
— Не знам — отговори Рой. — Може и да не е служил там, а да е бил полицай. Или агент на ФБР. Или на Агенцията за борба с наркотиците. Или на Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия.
— И все пак трябва да ми кажете някакви отличителни белези, които да стеснят кръга — нетърпеливо каза Нела.
Сто милиона от отпечатъците в системата на Бюрото се намираха във файлове, съдържащи криминална истории, а останалите деветдесет милиона бяха на федералните служители, военния персонал, разузнаването, полицаите и регистрираните чуждестранни агенти. Ако знаеха, че загадъчният мъж е бил, например, морски пехотинец, нямаше да се наложи да претърсват повечето от онези деветдесет милиона файла.
Рой отвори плика, който му бе дала Мелиса Уиклън и извади един от компютърните портрети на мъжа, когото издирваха. На гърба на снимката бе написана информацията, която програмният продукт за фотоанализ бе установил от замъгления от дъжда профил на мъжа.
— Бял, от мъжки пол, възраст — двайсет и осем до трийсет и две години — каза Рой.
Нела Шайър бързо напечата данните и на екрана се появи списък.
— Ръст — метър и осемдесет — продължи Рой. — Тегло осемдесет и два килограма, плюс минус пет. Кестенява коса. Кафяви очи.
Той обърна снимката и се вторачи в изображението. Дейвид Дейвис се наведе и също се вгледа в лицето на непознатия.
— Дълъг белег на дясната страна на лицето — добави Рой. — Започва от ухото и стига до брадичката.
— Дали е получен по време на изпълнение на служебния дълг? — зачуди се Дейвис.
— Вероятно. Ще проверим. Може да е преждевременно освободен с почести от служба или дори пенсиониран по болест.
— Независимо дали е бил освободен или пенсиониран — развълнувано каза Дейвис, — можеш да се обзаложиш, че са го задължили да отиде на психиатър. Един такъв белег е ужасен удар по самочувствието.
Нела Шайър завъртя стола си, грабна портрета от ръката на Рой и погледна лицето на мъжа.
— Знам ли… Според мен белегът му придава сексапилен вид. Изглежда опасен и секси.
Дейвис не й обърна внимание и продължи:
— Напоследък правителството е много загрижено за самочувствието. Липсата на самочувствие е коренът на престъпността и социалното напрежение. Не може да обереш банка или възрастна жена, ако не мислиш, че не си нищо повече от обикновен, долен крадец.
— Така ли? — учуди се Нела Шайър. — Аз пък познавам хиляда кретена, които се мислят за шедьовър, сътворен от Бога.
— Потърси го по психиатъра — каза Дейвис.
Тя добави тази информация към списъка си и попита:
— Нещо друго?
— Това е всичко — отговори Рой. — Колко време ще продължи?
Тя прочете списъка на екрана.
— Трудно е да се каже. Не повече от осем-десет часа. Вероятно по-малко. Или много по-малко. Може би след час-два ще знам името му, адреса, телефонния номер и от коя страна на крачола си държи оная работа.
Дейвид Дейвис, който още стискаше в шепата си смачканите снимки на мускулестите атлети и се притесняваше за служебното си досие, явно се обиди от подмятането.
Рой прояви интерес към думите й.
— Наистина ли? Може би само след час-два?
— Няма да лъжа, я — нетърпеливо каза Нела Шайър.
— Тогава ще стоя тук — заяви Рой. — Усилено издирваме онзи тип.
— Е, смятай, че почти сте го намерили — обеща Нела и се залови за работа.
В три часа следобед двамата обядваха на задната веранда. Удължените сенки на евкалиптовите дървета пълзяха нагоре по каньона, облян в жълтеникавата светлина на клонящото на запад слънце. Спенсър седеше на люлеещ се стол, ядеше сандвич с шунка и сирене и пиеше бира. Роки облиза купата си и прибягна до усмивката, най-тъжния си поглед, най-жаловитото си скимтене и майсторския си запас от драматични номера, за да изпроси хапки от сандвича.
— Лорънс Оливие е нищо пред теб — рече Спенсър.
Когато сандвичът свърши, Роки слезе по стъпалата на верандата и тръгна в задния двор. Отправи се към най-близкия храст, търсейки уединение, за да облекчи естествените си нужди.
— Чакай, чакай — каза Спенсър и кучето спря и го погледна. — Когато се върнеш, козината ти ще бъде пълна с тръни и ще трябва цял час да те реша. Нямам време за това.
Спенсър стана от люлеещия се стол, обърна се с гръб към Роки, вторачи се в стената на бунгалото и изпи бирата.
Кучето се върна и двамата влязоха вътре, оставяйки сенките на дърветата незабелязано да се удължават.
Роки задряма на дивана, а Спенсър седна пред компютъра и се залови да търси Валери. Нямаше представа къде е отишла, затова можеше да се съсредоточи само върху миналото й.
Разполагаше с една-единствена следа — Лас Вегас. Карти.
Фактът, че Валери познава Лас Вегас и умее бързо да раздава карти, вероятно означаваше, че бе живяла там и си бе изкарвала прехраната като крупие.
Спенсър проникна в главния компютър на полицията в Лос Анджелис по обичайния начин. Оттам се включи в междущатската полицейска мрежа за обмен на информация, която често използваше, и влезе в базата данни на шерифския отдел на окръг Кларк, Невада, под чиято юрисдикция попадаше Лас Вегас.
