Брадатият мъж бавно намота връвта на хвърчилото, което блестеше като огромен червен диамант на небето. Опашката с панделки трептеше, досущ пламък.
— Имаше чувството, че тя бяга от нещо, така ли? — попита Спенсър.
— Да. Предположих, че е лош съпруг, който я бие.
— Жените често ли бягат от лошите си съпрузи, вместо да се разведат с тях?
— Така правят във филмите.
Роки мина под масата, заобикаляйки пейката и застана до Спенсър. Опашката вече не беше между краката му, но не я и размахваше. Вторачи се в господаря си и продължи да се промъква към масата.
Преструвайки се, че не обръща внимание на кучето, Роузи добави:
— Не знам дали ще помогне… но от малкото, което каза, мисля, че Валери познава Лас Вегас. Била е там няколко пъти.
— Възможно ли е да е живяла в Лас Вегас?
Роузи сви рамене.
— Валери харесва игрите. И я бива. Белот, дама, „Монопол“… Понякога играехме карти. Трябваше да видиш как ги раздаваше — сякаш летяха от пръстите й.
— Смяташ, че е научила това в Лас Вегас?
Роузи отново сви рамене.
Роки застана на десетина крачки пред нея и с очевиден копнеж се вторачи в очите й, но не се приближи.
— Кучето реши, че не ми вярва — отбеляза тя.
— Не го приемай лично — успокои я Спенсър и стана.
— Може би знае.
— Какво?
— Животните знаят разни неща. Проникват в душата на човека. И виждат петната.
— Роки вижда само една красива жена, която иска да го погали, и е обезумял, защото няма от какво да се страхува, освен от себе си.
Роки сякаш разбра думите на господаря си и жаловито изскимтя.
— Кучето вижда петната — прошепна Роузи. — То знае.
— Единственото, което виждам, е красива жена в слънчев ден.
— Човек прави ужасни неща, за да оцелее.
— Това важи за всеки — рече Спенсър, макар да усети, че тя говори по-скоро на себе си, отколкото на него. — Стари петна, отдавна избледнели.
— Никога не избледняват напълно.
Роузи се бе вторачила в нещо, намиращо се далеч на отсрещната страна на невидимия мост на времето.
Макар че не му се искаше да я оставя в това внезапно обзело я странно настроение, Спенсър не можа да измисли какво друго да каже.
Там, където белият пясък се срещаше с тревата, брадатият мъж навиваше връвта на хвърчилото, сякаш ловеше риба в рая. Кървавочервеното хвърчило постепенно се спусна към земята. Опашката му се мяташе като огнен език.
Спенсър благодари на Роузи, че разговаря с него. Тя му пожела успех и той тръгна.
Роки подтичваше до него, но непрекъснато спираше и се обръщаше да погледне жената на пейката. Щом изминаха петдесетина метра, кучето изджавка решително и хукна към масата за пикник.
Спенсър се обърна.
Останаха няколко крачки, когато смелостта на кучето се изпари. Роки наведе срамежливо глава и бавно се приближи до Роузи. Тялото му трепереше, а опашката се размахваше насам-натам.
Роузи стана и го прегърна. Приятният й мелодичен смях отекна в парка.
— Добро куче — промълви Спенсър.
Мускулестите волейболисти спряха да играят и си взеха пепси кола от хладилна чанта.
Брадатият мъж смъкна хвърчилото на земята и се отправи към паркинга по маршрут, минаващ покрай Спенсър. Човекът приличаше на смахнат пророк — разрошени коси, немит, хлътнали, безумни, сини очи, нос като човка на птица, бледи устни и неравни, жълти зъби. На черната му фланелка с червени букви пишеше: „Още един хубав ден в ада“. Изгледа кръвнишки Спенсър и стисна под мишница хвърчилото си, сякаш мислеше, че всеки иска да му го открадне.
Когато мъжът го погледна, Спенсър осъзна, че е сложил ръка на белега си.
Роузи стоеше на няколко крачки от масата за пикник и пъдеше Роки, предупреждавайки го да не кара господаря си да чака.
Кучето с нежелание се раздели с новата си приятелка. Спенсър за пореден път остана поразен от изключителната красота на Роузи, която беше много по-голяма хубавица от Валери. Не искаше да изпълнява ролята на спасител лечител, но тази жена по всяка вероятност се нуждаеше от него много повече, отколкото онази, която той търсеше. Но сърцето го теглеше не към Роузи, а към Валери. Спенсър не можеше да си обясни причината за този факт и се обвиняваше, че е обсебен и се е понесъл по бездънните течения на подсъзнанието, без да се интересува къде ще го отнесат.
Роки изприпка до него. Беше се задъхал и се хилеше.
Роузи вдигна ръка и им махна за довиждане.
Спенсър й отвърна със същото.
Може би желанието му да намери Валери не беше обсебеност. Имаше странното чувство, че той е хвърчилото, а тя — макарата. И някаква неизвестна сила — вероятно съдбата — навиваше връвта около макарата, неумолимо привличайки го към Валери и Спенсър нямаше друг избор.
Вълните се плискаха на брега, прииждайки от далечен Китай, слънчевите лъчи преодоляваха разстоянието от 149 501 000 километра, за да погалят златистите тела на младите жени по бикини, а Спенсър и Роки вървяха към форда.
Следван по петите от Рой Майро, Дейвид Дейвис се втурна към главната лаборатория за обработка на информация. Даде на Нела Шайър снимките на двата най-ясни отпечатъка, взети от прозореца на банята, и каза:
— Единият несъмнено е от палец, а другият може би от показалец.
Шайър беше около четирийсет и пет годишна и неомъжена. Чертите на лицето й бяха заострени като на лисица. Имаше ситно накъдрени оранжеви коси и зелен лак на ноктите. Наполовина оградената й стаичка беше украсена с три снимки, изрязани от списания за културизъм — едри, мускулести мъже с впити в задника бикини. Дейвис забеляза фотографиите, намръщи се и рече:
— Шайър, казах ти, че това е недопустимо. Трябва да махнеш снимките.
— Човешкото тяло е изкуство — отвърна Нела.
Лицето на Дейвис почервеня.
— Знаеш, че това може да бъде изтълкувано като сексуален тормоз на работното място.
— Нима? От кого?
— От всеки мъж в това помещение.
— Никой от мъжете, които работят тук, не изглежда като тези сексапилни здравеняци. И докато не заприличат на тях, не бива да се притесняват, че ще ги закачам.
Дейвис откъсна една от снимките, после друга.
— Последното, което искам да пише в служебното ми досие, е, че допускам сексуален тормоз в отдела си.
Рой смяташе, че Нела Шайър е нарушила закона, но прозря иронията на ситуацията — Дейвис се притесняваше да не би служебното му досие да бъде опетнено от забележка за толериране на сексуален тормоз. В края на краищата безименната агенция, за която работеха, беше незаконна организация и не носеше отговорност пред избрано длъжностно лице, следователно всяко действие в работния ден на Дейвис беше в нарушение на един или друг закон.
Разбира се, като всички служители на агенцията, и Дейвис не знаеше, че е инструмент на конспирация. Той получаваше заплатата си от Министерството на правосъдието и мислеше, че е вписан във ведомостите
