риск купуваше и продаваше собствен портфейл от ценни книжа. Тя беше добре информирана за изхода от републиканските спортни събития в случаите, когато резултатът бе нагласен, за да осигури гигантска печалба за някой букмейкър. Обикновено, когато плащаха на боксьор, за да падне в нокдаун, Ив Жаме залагаше на съперника му. Правеше го чрез букмейкърски пункт в Рино, където имаше малка вероятност някой познат да забележи изумителния й късмет.
Повечето хора, които агенцията наблюдаваше, имаха достатъчно опит — включително престъпен, за да знаят, че е опасно да обсъждат по телефона незаконната си дейност, затова денонощно следяха линиите си по електронен начин, за да бъдат сигурни, че не ги подслушват. Някои използваха кодиращи устройства. Следователно те бяха убедени, че никой не може да засече разговорите им.
Но агенцията разполагаше с техника, каквато нямаше никъде другаде, освен в най-строго охраняваните помещения на Пентагона. Нямаше устройство, което да открие намесата на електронните им уреди. Ив Жаме знаеше, че те подслушват „сигурния“ телефон на специалния агент, завеждащ клона на ФБР в Лас Вегас. Нямаше да се изненада, ако научеше, че подслушват дори директора на Бюрото във Вашингтон.
В продължение на две години, правейки серии от малки печалби, които никой не забеляза, тя натрупа над пет милиона долара. Единственият й голям удар беше един милион в брой, предназначен за подкуп от чикагската мафия за сенатор, който се бе добрал до изобличаващи факти в Лас Вегас. След като заличи следите си, унищожавайки лазерния диск, на който бе записан разговора за подкупа, Ив Жаме пресрещна двамата куриери в хотелския асансьор. Те носеха парите в брезентова чанта с рисунка на Мики Маус. Едри типове. Безмилостни лица. Студени очи. Шарени копринени италиански ризи под черните ленени спортни сака. Ив ровеше в голямата си сламена чанта, но двамата главорези виждаха само гърдите й. Тъй като можеше да се окажат по-бързи, отколкото изглеждаха, тя не рискува и не извади пистолета „Корт“, трийсет и осми калибър, а ги застреля през сламената чанта. По два куршума за всеки. Бандитите тупнаха на пода толкова тежко, че асансьорът се разтресе. И после парите бяха нейни.
Единственото, за което съжаляваше, беше третият мъж — дребен човечец с оредели коси и торбички под очите. Беше се свил в ъгъла на кабината, сякаш се опитваше да остане незабелязан. Според табелката, закачена на ризата му, той беше участник в конгрес на зъболекари и се казваше Търман Стуки. Горкият нещастник беше очевидец. Ив спря асансьора между дванайсетия и единайсетия етаж и го застреля в главата, но това не й достави удоволствие.
Тя презареди пистолета, взе парите и слезе на деветия етаж. Беше готова да убие всеки, който чакаше в нишата пред асансьора, но слава Богу, там нямаше никого. След няколко минути Ив излезе от хотела и се прибра вкъщи.
Чувстваше се ужасно заради смъртта на Търман Стуки. Той не трябваше да бъде в асансьора. Беше се озовал на неподходящо място в неподходящ момент. Съдбата беше сляпа. Животът бе пълен с изненади. През трийсет и три годишния си живот Ив Жаме бе убила само петима човека и Търман Стуки бе единственият невинен от тях. Тя непрекъснато си представяше лицето му, преди да го застреля и почти цял ден се чувства зле заради участта, която го бе сполетяла.
Още една година и вече нямаше да й се налага да убива. Тогава Ив щеше да наема хора, които да изпълняват екзекуциите вместо нея.
Скоро, макар и неизвестна на широката общественост, Ив Жаме щеше да бъде най-страховитата личност в страната и да се намира в безопасност, далеч от всички врагове. Сумата, която трупаше, растеше в геометрична прогресия, но не парите щяха да я направят недосегаема. Истинската й власт щеше да дойде от съкровището от уличаващи доказателства за политици, бизнесмени и видни личности. Ив прехвърляше информацията от лазерните дискове в бункера в собствено записващо устройство, намиращо се в едностайната къща в Боулдър Сити, която бе наела чрез сложна поредица от корпоративни машинации и фалшиви самоличности.
В края на краищата сега беше Епохата на информацията, която бе предшествана от Епохата на услугите, на свой ред заменила Индустриалната епоха. Ив бе прочела всичко по този въпрос във „Форчън“, „Форбс“ и „Бизнес Уийк“. Бъдещето беше днес, а информацията — богатство.
И власт.
Ив прегледа осемдесетте действащи записващи устройства и започна да подбира нов материал за прехвърляне в Боулдър Сити, когато електронният сигнал извести за някакво важно развитие в един от подслушваните разговори.
Ако Ив не беше в помещението, компютърът щеше да й съобщи новината по пейджъра и тя незабавно щеше да се върне в подземието. Ив нямаше нищо против да бъде на разположение по двайсет и четири часа в денонощието. Това беше за предпочитане пред възможността да има помощници, работещи през останалото време, защото Ив никога не би поверила на друг деликатната информация на дисковете.
Примигваща червена светлина привлече вниманието й към съответното устройство. Тя натисна копчето, за да изключи алармата.
На всяко записващо устройство имаше надпис с информация за подслушвания разговор. На първия ред бе написан телефонния номер, а на следващите два — адреса. На четвъртия ред бе отбелязано името на обекта, който беше подслушван —
Наблюдението на госпожа Давидович не беше стандартна процедура, при която всеки разговор и дума се записваха на диска. В края на краищата тя беше само обикновена възрастна вдовица, чиито действия не заплашваха системата. Но по една чиста случайност Давидович имаше краткотрайно приятелство с жената, която в момента беше най-издирваният беглец в страната и агенцията се интересуваше от старицата единствено заради крехката вероятност приятелката й да й се обади по телефона или да я посети. Подслушването на досадното бъбрене на вдовицата с други приятелки и съседки би било чиста загуба на време.
Компютърът, който контролираше записващите устройства, беше програмиран непрекъснато да подслушва телефонната линия на Давидович и да активира лазерния диск само при разпознаването на ключова дума, свързана с бегълката. И преди няколко минути идентификацията бе извършена. На малкия екран се бе появила ключовата дума „ХАНА“.
Ив натисна копче с надпис „ПОДСЛУШВАНЕ“ и чу, че Теда Давидович говори на някого в хола на апартамента си, намиращ се на другия край на града.
Стандартният микрофон в слушалките на телефоните на старицата беше заменен с друг, който долавяше и предаваше в подслушвателната станция не само разговорите по линията, но и всяка дума, произнесена в която и да е стая дори когато телефоните не се използваха.
Агенцията разполагаше с така наречените всеобхватни предаватели, които се смятаха за по- усъвършенствани от моделите, предлагани на легалния пазар. Този вид предаватели оперираха по двайсет и четири часа в денонощието, без да пречат на функциите на телефонния апарат, в който бяха скрити. Госпожа Давидович винаги чуваше тон „Свободно“, когато вдигнеше слушалката, а приятелките й никога не чуваха сигнал „Заето“, когато предавателят работеше.
Ив Жаме търпеливо слушаше, докато старицата бъбреше за Хана Рейни.
Когато вдовицата спря да говори, младежки мъжки глас й зададе въпрос за Хана.
Преди да отговори, Давидович нарече посетителя „красивото ми сладурче“ и поиска „целувчица“. Сетне добави: „Хайде, близни ме, миличък. Покажи на Теда, че я обичаш. Мъничко сладурче. Да, точно така. Близни Теда и й дай целувчица.“
— Господи — каза Ив и направи гримаса от погнуса.
Давидович беше осемдесетгодишна. Съдейки по гласа, гостът й беше четирийсет-петдесет години по- млад от нея. Извратено и перверзно. Какво ставаше с този свят?
— Хлебарка — каза Теда и нежно погали Роки по корема. — Голяма. Дълга около сантиметър и половина без пипалата.
Осемте агенти на Агенцията за борба с наркотиците нахлули в дома на Хана Рейни, установили, че тя е избягала и няколко часа строго разпитвали Теда и другите съседи, задавайки тъпи въпроси. Настоявали, че Хана е опасен престъпник, макар че всеки, прекарал и пет минути с онова мило момиче, отлично знаел, че тя
