Тъмните реки на сърцето

При това от ноември. Какво, по дяволите, искат от Валери? Защо е толкова важна, че да заслужава всичките тези усилия?

Спенсър погледна в огледалото за обратно виждане. Шевролетът зави и пое след тях.

Спенсър искаше да измине две пресечки, после да свърне наляво и да се скрие от погледите им. Надяваше се да заблуди стрелците в тъмнозеления шевролет, че е завил в първата пряка, а не във втората. Но шевролетът скъсяваше разстоянието помежду им и се движеше бързо. Явно беше един от онези модифицирани автомобили, каквито правителството даваше на агентите, действащи под прикритие.

Спенсър зави наляво в края на втората пресечка, както бе планирал. Този път направи широк завой.

Но въпреки това караше толкова бързо, че уплаши шофьора на приближаващата се към него хонда. Човекът рязко завъртя волана надясно. Хондата се качи на тротоара, одраска вратата си в пожарен кран и се заби в оградата от вериги около запустяла бензиностанция.

С периферното си зрение Спенсър видя, че Роки се наклони към вратата, тласнат от центробежната сила, но продължи ентусиазирано да клати глава.

Силен, студен вятър блъсна форда. На улицата се извиха гъсти облаци прах.

Лас Вегас бе построен върху огромна пустинна долина и дори най-благоустроените сектори на града обхващаха големи пространства безплодна земя. На пръв поглед приличаха само на обширни пустеещи участъци, но всъщност бяха части от пустинята, която чакаше благоприятен момент, за да разшири владенията си. Когато вятърът духаше силно, пустинята сърдито хвърляше маската си и нахлуваше в обграждащите я квартали.

Заслепен от бурята от пясък, който съскаше по предното стъкло, Спенсър се замоли за още вятър и облаци прах. Искаше да изчезне като призрачен кораб в мъгла.

Той отново погледна в огледалото за обратно виждане. Видимостта зад него бе намаляла на три-четири метра.

Спенсър настъпи педала за газта, но сетне промени решението си. Вече навлизаше със самоубийствена скорост в пясъчната виелица. Улицата не се виждаше. Ако се натъкнеше на спряло или бавно движещо се превозно средство, или пресечеше кръстовище с оживено движение, последната му грижа щяха да бъдат четиримата убийци в свръхмощния тъмнозелен шевролет на федералните власти.

Някой ден, когато земната ос помръднеше на съвсем малка част от градуса или въздушните течения в горния пласт на тропосферата изведнъж се спуснеха надолу и увеличаха скоростта си поради загадъчни причини, вятърът и пустинята несъмнено щяха да се съюзят, да изравнят със земята Лас Вегас и да заровят развалините под милиарди кубични метри сух, бял пясък. И може би този момент бе настъпил.

Нещо тупна в задната част на форда и Спенсър се стресна. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Шевролетът беше непосредствено зад него. В следващия миг федералният автомобил изостана с няколко метра във въртящите се пясъци, после отново се стрелна напред и блъсна форда. Може би се опитваха да го накарат да излезе от пътя и да спре. Или само му напомняха, че са там.

Спенсър осъзна, че Роки го гледа и се обърна към него.

Кучето сякаш питаше: „Е, какво ще правим сега?“

Минаха през последното пространство от необработени земи и въздухът стана чист. На студената стоманеносива светлина на разразяващата се буря Спенсър и Роки трябваше да забравят всяка надежда да се измъкнат, скривайки се във въртящите се пясъчни облаци на пустинята.

Отпред имаше кръстовище. Светофарът светеше в червено. Спенсър не отмести крак от педала за газта. Молеше се в редицата от коли да има пролука, но в последния момент натисна спирачките, за да не се блъсне в един автобус. Фордът сякаш се вдигна на предните си колела, после се разтресе и спря.

Роки изджавка, загуби равновесие, свлече се надолу по седалката и падна под таблото.

Бълвайки бледосин пушек, автобусът мина пред тях.

Кучето подаде глава и се ухили на Спенсър.

— Стой там, приятелю. По-безопасно е.

Роки не обърна внимание на съвета му и се изкатери на седалката. Спенсър даде газ.

Зави надясно и в огледалото видя, че тъмнозеленият шевролет се стрелва зад него.

— Онова копеле умее да шофира.

Спенсър не се притесняваше толкова много как ще им се изплъзне. Повече се притесняваше да не стрелят отново по тях.

Но четиримата мъже трябваше да са ненормални, за да стрелят по бързо движеща се кола насред оживено движение, където всеки заблуден куршум можеше да убие невинен шофьор или пешеходец. Това не беше Чикаго през двайсетте години, Бейрут или Белфаст, нито дори Лос Анджелис, за Бога.

От друга страна, те не се бяха поколебали да стрелят по него пред апартамента на Теда Давидович. Направо стреляха. Без да задават въпроси. Нито му прочетоха конституционните права. По дяволите, те дори не направиха сериозно усилие да се уверят, че Спенсър е човекът, за когото го мислят. Искаха го толкова много, че рискуваха да убият някой друг.

Мъжете изглеждаха убедени, че Спенсър е научил нещо изключително важно за Валери и трябва да бъде ликвидиран. А всъщност той знаеше за миналото й по-малко, отколкото за живота на Роки.

Ако застреляха Спенсър на публично място, те щяха да покажат истински или фалшиви карти на някоя федерална агенция и никой нямаше да им търси отговорност и да ги обвинява в убийство. Щяха да кажат, че Спенсър е беглец от правосъдието, въоръжен и опасен убиец на ченгета. Несъмнено щяха да извадят заповед за арестуването му, издадена постфактум и със стара дата, и щяха да сложат в безжизнената му ръка пистолет, с който е извършена поредица от неразкрити убийства.

Спенсър мина на жълто. Шевролетът го последва.

Ако не го убиеха на място, но го раняха и заловяха жив, те вероятно щяха да го завлекат в звукоизолирана стая и да приложат творчески методи на разпит. Нямаше да повярват на протестите му, че е невинен и щяха да го убият бавно, напразно опитвайки се да изтръгнат тайни, които той не знаеше.

Спенсър нямаше оръжие. Разполагаше само с двете си ръце. С подготовката си. И с куче.

— Здравата загазихме — каза той на Роки.

Рой Майро седеше в уютната кухня на бунгалото в каньона в Малибу и разглеждаше четирийсетте снимки, които хората му бяха намерили в кутия за обувки, поставена на най-горната лавица в гардероба в спалнята. Последната фотография беше сложена в плик.

Шест от снимките бяха на куче — смесена порода, с козина на жълто-кафяви и черни петна. Едното му ухо беше клепнало. Сигурно беше домашният любимец, за когото Грант бе купил гумения кокал от фирма, изпълняваща поръчки по пощата, която вече две години пазеше името и адреса му.

Трийсет и три от останалите снимки бяха на една и съща жена. На някои изглеждаше съвсем млада — двайсетинагодишна, а на други — на трийсет и няколко. Ту украсяваше Коледна елха, ту се усмихваше, облечена в семпла лятна рокля и бели обувки, сресваше гривите на коне, яздеше ги или ги хранеше с ябълки.

Нещо в нея го обсебваше, но Рой не можеше да разбере защо му оказва такова силно въздействие.

Тя безспорно беше привлекателна жена, но не и поразителна красавица. Макар и с хубаво тяло, русокоса и синеока, жената не притежаваше нито една съвършена черта, която би й осигурила място в пантеона на истинската красота.

Усмивката беше най-хубавото нещо в нея и неотменен елемент на външността й във всички снимки. Приветлива, открита, спокойна и очарователна усмивка, която не можеше да бъде фалшива и разкриваше добро сърце.

Но усмивката не беше отличителна черта. И устните на жената не бяха чувствени като на Мелинда Уиклън. Нищо в разположението, в широчината или в очертанията им, нито във формата на зъбите не беше дори интригуващо, още по-малко вълнуващо. Усмивката й беше твърде широка, досущ ослепителните отражения на слънчева светлина върху с нищо незабележителната повърхност на езеро.

Рой не виждаше в нея нищо, което да жадува да притежава.

Но въпреки това тя го обсебваше. Не я познаваше, но чувстваше, че трябва да разбере коя е. Беше убеден, че е виждал тази жена.