Тъмните реки на сърцето

Мъжете от крайслера също имаха пистолети. Но това някак не го изненада.

Последната снимка беше в бял плик, запечатан с лепенка. Рой очакваше да намери друг портрет на майката на Грант, но когато го отвори, видя черно-бяла снимка на мъж на трийсет и няколко години.

За миг евкалиптовата горичка и прозорецът сякаш престанаха да съществуват. Кухнята избледня в съзнанието му. Остана само снимката, от която Рой изпита още по-силно обсебване, отколкото от фотографията на жената.

Дъхът му секна.

Ако някой влезеше в стаята и го попиташе нещо, той нямаше да може да отговори.

Почувства се откъснат от реалността. Сякаш имаше температура. Всъщност му стана студено, макар и не много. Беше студен като бдителен хамелеон, който се преструва на камък върху камъка. Хладината го ободри, фокусира съзнанието му и позволи на мислите му да препускат без съпротивление. Сърцето му не биеше като обезумяло. Вярно, пулсът му се забави и стана досадно муден и всеки удар отекваше в тялото му, досущ тържествен камбанен звън в катедрала.

Снимката явно бе правена от талантлив професионалист в студийни условия и светлината и обективът бяха идеално подбрани. Най-горното копче на бялата риза на мъжа беше разкопчано. Отгоре беше с кожено яке. Позираше пред бяла стена. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Беше поразително красив. Гъстите му черни коси бяха сресани назад. Подобни снимки обикновено се правеха на млади актьори. Фотографията беше стандартна, но хубава, защото мъжът притежаваше вродено обаяние и излъчване на загадъчност и драматизъм, които фотографът не бе създал изкуствено с помощта на технически средства.

Портретът представляваше учебник по светлосенки. Странни сенки, хвърлени от предмети извън обектива, се рояха на стената, привлечени от мъжа, така както ужасната тежест на залязващото слънце притегля нощта към вечерното небе.

Прямият му, проницателен поглед, решително стиснатите устни, аристократичните черти и дори привидно небрежната поза разкриваха човек, който не познава колебание, потиснатост и страх. Той беше нещо повече от уверен и хладнокръвен. Излъчваше едва доловима, но непогрешима арогантност. Изражението му говореше, че гледа на всички други членове на човешкия род с присмех и презрение.

Въпреки това мъжът беше много привлекателен, сякаш интелигентността и опитът му бяха извоювали правото да чувства превъзходство над другите. Изучавайки снимката, Рой усети, че този човек би бил интересен, непредсказуем и забавен приятел. Надничащият от сенките мъж притежаваше животински магнетизъм и надменното му изражение не изглеждаше обидно. Всъщност арогантният вид дори му подхождаше.

Магията на снимката постепенно намаля, макар че не изчезна напълно. Кухнята, прозорецът и евкалиптовите дървета отново се появиха пред погледа на Рой.

Той познаваше този мъж. Беше го виждал.

Много отдавна…

Фактът, че го познава, беше част от причината снимката да му въздейства толкова силно. Но както и с жената, Рой не можеше да си спомни нито името на мъжа, нито дори при какви обстоятелства го бе виждал.

Искаше му се фотографът да бе осветил повече лицето на този човек. Но сенките, изглежда, обичаха черноокия мъж.

Рой сложи снимката на кухненската маса, до фотографията на майката и сина край басейна.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината. Мъжът в сенките.

Спрял по средата на булевард Лас Вегас Саут и заклещен в капан между въоръжени мъже, Спенсър натисна клаксона, рязко завъртя волана надясно и настъпи до пода педала на газта. Фордът се насочи към лунапарк „Спейспорт“. Скоростта притисна Спенсър и Роки към седалките, сякаш двамата бяха космонавти, отправили се към луната.

Самонадеяността и дързостта на стрелците доказваха, че те наистина бяха някакъв вид федерални агенти, макар че използваха фалшиви документи, за да скрият истинската си самоличност. Никога не биха му устроили засада на главна улица пред очевидци, освен ако не бяха с по- висок ранг от местните ченгета.

Пешеходците се разпръснаха във всички посоки и фордът навлезе в алеята за автобуси.

Вероятно поради хапливия февруарски студ и задаващата се буря или защото беше обяд, лунапаркът не беше отворен. Над билетните гишета бяха спуснати капаци и вълнуващите влакчета на ужасите не се движеха. Но по високата три метра ограда, боядисана като брониран корпус на междупланетен кораб, пулсираха и проблясваха неонови и футуристични фигури. Осветлението сигурно беше включено от фоточувствителни клетки, които бяха объркали мрака, предшестващ бурята, с настъпването на вечерта.

Спенсър мина покрай две будки за билети с формата на ракети и влезе в тунел от лъскава стомана с диаметър четири метра, пробит в оградата на парка. Думите „ТУНЕЛ НА ВРЕМЕТО“, изписани със сини неонови светлини, обещаваха по-далечно бягство, отколкото му бе необходимо.

Масивната тръба беше дълга шест метра. По стените и тавана се виеха гирлянди от неонови лампи, които мигаха в бърза последователност от входа до изхода, създавайки илюзията за фуния от светкавици.

При обикновени обстоятелства посетителите влизаха в лунапарка с бавно движещи се влакчета, но заслепяващите приливи от светлини бяха по-ефектни, ако се движиш с висока скорост. Очите на Спенсър започнаха да пулсират. Имаше чувството, че наистина е изстрелян с ракета в далечна посока.

Роки отново клатеше глава.

— Не знаех, че кучето ми изпитва потребност от високи скорости.

Спенсър навлезе в лунапарка, където светлините не бяха активирани като онези на оградата и в тунела. Безлюдният и привидно безкраен път се издигаше и снишаваше, стесняваше и разширяваше и непрекъснато се пресичаше сам със себе си.

В лунапарка имаше спираловидно виещи се влакчета на ужасите, въртележки, лодки, изтребители и други развлечения, от които ти се разбърква стомахът, всички натруфени с живописни, фантастични фасади, украса и имена. „Светлинен път към Ганимед“, „Чук на хиперпространството“, „Ад на слънчевата радиация“, „Астероиден сблъсък“, „Пропадане в бездната“. Паркът предлагаше и сложни симулативни полети и преживявания във виртуалната реалност в сгради с футуристична или причудлива, извънземна архитектура. „Планетата на тресящите се хора“, „Кървава луна“, „Вихрушка“, „Светът на смъртта“. Входът на „Войни между роботи“ се охраняваше от машини-убийци с червени очи, а портата на „Звездно чудовище“ приличаше на блестящ отвор в храносмилателния тракт на извънземен левиатан.

На фона на мрачното небе, студения вятър и сивата светлина, предшестваща бурята, бъдещето — така както си го бяха представили създателите на лунапарка „Спейспорт“ — изглеждаше неумолимо и враждебно.

Странно, но всичко това се струваше реалистично на Спенсър. Зрелището приличаше по-скоро на видение, отколкото на увеселителен парк. Отвсякъде дебнеха извънземни, машини, роботи и хищници в човешки облик. Зад всеки завой застрашително се появяваха космически катастрофи — „Експлодиращото слънце“, „Сблъсък с комета“, „Капан на времето“, „Големият взрив“, „Пустош“. „Краят на времето“ се намираше до шатър, предлагащ приключение, наречено „Изтребление“. Човек можеше да гледа зловещите атракции и да вярва, че това мрачно бъдеще — с атмосферата си, ако не в детайлите — е достатъчно ужасно, за да бъде онова, което съвременното общество може би изгражда за себе си.

Трескаво търсейки изход, Спенсър караше безразсъдно по криволичещите пешеходни пътеки, виещи се покрай развлеченията. Непрекъснато поглеждаше към шевролета и крайслера, които се движеха между екзотичните постройки, но не бяха в опасна близост. Приличаха на акули, обикалящи от разстояние.

Спенсър зави покрай „Галактически затвор“, мина покрай „Дворецът на паразитите“, параван от фикуси и жив плет от разцъфнали в червено олеандри, съзря двулентов път, обозначаващ задната част на лунапарка, и пое по него.

Вляво имаше дървета и двуметров жив плет между стволовете, а вдясно — триметрова ограда от