вериги, увенчана със спирали от бодлива тел. Отвъд се простираше пустинята.
Спенсър зави. На стотина метра отпред имаше порта от тръби и вериги, задвижвана от хидравличен механизъм. Задействаше се с дистанционно управление, но Спенсър не разполагаше с такова устройство.
Той увеличи скоростта. Налагаше се да разбие портата.
Връщайки се към обичайното си благоразумие, кучето слезе от седалката и се сви на пода.
— Невротик, но не и глупав — одобрително отбеляза Спенсър.
Той бе преполовил разстоянието до портата, когато с периферното си зрение забеляза някакво движение. Крайслерът изскочи между два фикуса, разкъса живия плет от олеандри и сред дъжд от зелени листа и червени цветове с трясък се стовари на пътя. После се блъсна в оградата толкова силно, че веригите по цялата дължина се разлюляха, сякаш бяха направени от плат, и спря.
След част от секундата фордът също се блъсна в портата от вериги. Предният капак се смачка. Предпазният колан се впи в гърдите на Спенсър и изкара въздуха от белите му дробове. Зъбите му изтракаха. Багажникът издрънча. Но ударът не беше достатъчно силен, за да разбие бариерата. Веригите се усукаха и увиснаха, но останаха непокътнати.
Спенсър превключи на скорост и даде на заден ход, сякаш беше гюле, което се връща в оръдието по посока, обратна на часовниковата стрелка.
Убийците в крайслера отвориха вратите, излязоха и извадиха пистолети. Сетне видяха, че фордът се приближава към тях. Скочиха в колата, затвориха вратите и също потеглиха на заден ход.
Фордът се блъсна в крайслера. Трясъкът беше силен и Спенсър бе убеден, че е повредил колата си.
Но когато отново превключи на скорост, фордът се стрелна напред. Нямаше спукани гуми, нито счупени стъкла. Не миришеше на бензин и резервоарът не бе пробит. Макар и очукан, фордът тракаше, дрънчеше и скърцаше, но се движеше мощно и грациозно.
Вторият сблъсък събори портата. Фордът мина върху падналите вериги, излезе от „Спейспорт“ и нахлу в пустинята, където още никой не бе построил тематичен парк, хотел, казино или паркинг.
Спенсър зави на запад, към междущатска магистрала 15.
Сети се за Роки и погледна към пода. Кучето се беше свило на кълбо и бе затворило очи, сякаш очакваше още един сблъсък.
— Всичко е наред, приятелю.
Роки продължи да прави гримаси в очакване на катастрофа.
— Имай ми доверие.
Кучето отвори очи и се покатери на седалката. Тапицерията беше издрана и пробита от ноктите му.
Фордът подскачаше и се тресеше по ерозиралата и безплодна земя.
Отстрани на магистралата се издигаше стръмен насип от чакъл и глина. Но дори да намереше пролука в перилата и да се качеше на шосето, Спенсър едва ли щеше да бъде в безопасност. Хората, които го следяха, щяха да поставят наблюдателни постове на магистралата и в двете посоки.
Спенсър се поколеба за миг, после зави на юг, следвайки насипа.
Тъмнозеленият шевролет се зададе от изток. Приличаше на мираж в пустиня. Но нямаше да може да преодолее ниските дюни и плитките долчинки. Фордът експлорър беше направен за неравен терен, но не и шевролетът.
Спенсър стигна до пресъхнало речно корито, което минаваше под нисък бетонен мост и пресичаше магистралата. Той вкара форда във валога и пое по коритото от мека почва, осеяна с наноси. Сухите трънаци се движеха непрестанно, досущ странни сенки в кошмар.
Фордът се понесе по пресъхналото речно корито и се отправи на запад, навътре в негостоприемната Мохаве.
Заплашителното мрачно небе приличаше на саркофаг от гранит и сякаш бе надвиснало само на няколко сантиметра над сивите планини. Безплодните равнини постепенно се издигаха към още по-стерилни възвишения, а повехналите мескити, изсъхналата трева и кактусите все повече оредяваха.
Спенсър излезе от пресъхналото дере, но продължи нагоре по склона, към далечните хълмове, голи като стари кости.
Шевролетът не се виждаше.
Най-сетне, когато се увери, че е далеч от наблюдателните постове, разположени по магистралата, той зави на юг и подкара успоредно на шосето. Изпуснеше ли го от поглед, щеше да се обърка. В пустинята се носеха облаци прах, които прикриваха издайническите струи от пушек зад форда.
Макар че още не валеше, небето се раздираше от светкавици. Сенките на ниските каменни образувания подскачаха, падаха и отново се надигаха по гладката и бяла като алабастър земя.
Смелостта на Роки пак се изпари, когато колата забави скоростта. Кучето плахо се сви на кълбо. От време на време скимтеше и поглеждаше господаря си, търсейки окуражаване.
На небето проблеснаха огнени стрели.
Рой Майро отмести настрана обезпокоителните снимки и сложи дипломатическото куфарче с преносимия компютър на кухненската маса в бунгалото в Малибу. Включи го в контакта на стената и се свърза с „Мама“ във Вирджиния.
Когато на осемнайсет, преди повече от дванайсет години, се бе записал в армията, Спенсър Грант би трябвало да е попълнил стандартните формуляри. Наред с останалото, той би трябвало да е дал информация за училището, което бе завършил, за родното си място, името на баща си и майка си и за най- близките си роднини.
Офицерът, който бе приел документите, трябваше да е проверил онези основни данни. После отново трябваше да бъдат потвърдени, на по-високо ниво, преди постъпването на Грант в армията.
Ако името Спенсър Грант беше фалшиво, младежът би трябвало да има сериозни затруднения, за да бъде записан на военна служба с тази самоличност. Въпреки това Рой беше убеден, че „Спенсър Грант“ е псевдоним и реши да разбере какво е истинското име, фигуриращо в акта за раждане.
По искане на Рой „Мама“ проникна във файловете на Министерството на отбраната, където имаше списъци на бившите военнослужещи и на екрана се появи основната информация за Спенсър Грант.
Името на майка му беше Дженифър Корин Порт.
Новобранецът я бе вписал като „покойна“.
Бащата беше „неизвестен“.
Рой примига от изненада.
Това беше адски странно. Грант не само твърдеше, че е извънбрачно дете. Нещо повече, той намекваше, че поради безразборните връзки на майка му е било невъзможно да разберат кой е бащата. Всеки друг би посочил някакво фиктивно име, удобен, измислен баща, за да спести унижението на себе си и на майка си.
Щом бащата беше неизвестен, логично бе фамилното име на Спенсър да е Порт. Следователно майка му го бе кръстила „Грант“ или на своя любима кинозвезда — както смяташе Бозли Донър — или на някой от мъжете в живота й, без да е сигурна дали той е бащата на момчето.
Или пък определението „неизвестен“ беше лъжа и името „Спенсър Грант“ бе поредната фалшива самоличност, вероятно първата от множеството, които бе съчинил онзи фантом.
Като близки роднини Грант бе вписал „Етъл Мари и Джордж Даниъл Порт, баба и дядо“. Сигурно бяха родителите на майка му, защото Порт беше моминското й име.
Рой забеляза, че адресът на Етъл и Джордж Порт в Сан Франциско е същият, който Грант бе посочил, когато се бе записал в армията. Явно след смъртта на майка му бабата и дядото го бяха взели да живее при тях.
Ако някой знаеше истинската история на произхода и на белега на Грант, това щяха да са Етъл и Джордж Порт. При положение, че наистина съществуваха и не бяха само имена във формуляра, който преди двайсет години приемащият офицер не бе проверил.
Рой поиска разпечатка на част от военното досие на Грант. Въпреки привидно надеждната следа, водеща към семейство Порт, Рой не беше убеден, че в Сан Франциско ще научи нещо, което ще придаде повече плътност на неуловимия фантом, когото бе зърнал преди повече от четирийсет и осем часа в дъждовната нощ в Санта Моника.