повърхността на пустинята. Удари спирачки и фаровете осветиха не толкова фантастично, но не по-малко страховито обяснение. Земята не се движеше, а от запад на изток, по леко наклонената равнина се виеше бърза, кална река, която блокираше движението на юг.
Дълбочината й не се виждаше. Стремглаво препускащата вода вече бе излязла няколко сантиметра извън коритото.
Такова наводнение не можеше да бъде предизвикано само от бурята, която се бе развилняла в равнините едва преди няколко минути. Потокът идваше от планините, където бе валяло преди известно време и каменистите, голи склонове бяха попили водата. В пустинята рядко падат такива обилни валежи, но понякога, със зашеметяваща бързина, внезапни порои могат да залеят дори части от издигнатата на насип магистрала или низините около Лас Вегас.
Спенсър не можеше да прецени колко дълбока е водата.
Дори да не беше дълбоко, течението се движеше толкова бързо, че той не смееше да направи опит да го премине. Второто речно корито беше по-широко от първото, около метър и двайсет. Преди да е изминал и половината от това разстояние, фордът щеше да бъде понесен от течението.
Спенсър даде на заден ход, обърна и се върна. Приближи се до първото речно корито по-бързо, отколкото очакваше. За краткото време, след като го бе прекосил, сребристата ивица се бе превърнала в буйна река, която почти изпълваше валога.
Хванат в капан между два непроходими потока, Спенсър вече не можеше да се движи успоредно на магистралата в далечината.
Хрумна му да остане там и да изчака бурята да премине. Когато дъждът спре, речните корита щяха да пресъхнат толкова бързо, колкото се бяха напълнили. Но Спенсър имаше чувството, че положението е по- опасно, отколкото изглежда.
Отвори вратата, излезе и се намокри до кости, докато стигна до предната част на форда. Силният, студен дъжд го накара да потрепери.
Природните условия не допринасяха толкова много за нещастието му, колкото невероятният
Спенсър искаше да види по-добре бушуващото течение, но погледът отблизо го уплаши. Водата се покачваше с всяка изминала минута и скоро щеше да наводни равнината. Части от мекото речно корито се сриваха и постепенно изчезваха в калното течение. Спенсър се обърна и тръгна към втория валог, на юг от форда. Стигна дотам по-бързо, отколкото очакваше. Реката се разширяваше и преливаше като в първия канал. Когато бе пристигнал там, между двата потока имаше петдесет метра, но сега разстоянието се бе смалило до трийсет.
Въпреки това имаше достатъчно място. Не му се вярваше, че двете течения могат да залеят оставащото пространство земя.
В следващия миг точно пред краката му в земята се отвори пукнатина. Дълга, назъбена ивица. Земята сякаш се ухили и в буйно течащата вода се срути част от брега, широка два метра.
Спенсър се дръпна назад, далеч от непосредствената опасност. Мокрият пясък под краката му се превръщаше в каша.
Немислимото изведнъж бе станало неизбежно. Големи части от пустинята бяха съставени от глина, вулканични скали и кварц, но Спенсър имаше нещастието да бъде застигнат от бурята и пороя, докато пътуваше по бездънното море от пясък. Освен ако между двете речни корита нямаше подземна скална основа, пясъкът там можеше да бъде наводнен и релефът на цялата равнина да се промени в зависимост от продължителността и силата на бурята.
Невероятно проливният дъжд продължаваше да се усилва.
Спенсър хукна към форда, скочи на седалката и затвори вратата. Мокър до кости и треперейки от студ, той даде на заден ход и отдалечи колата от речното корито на север. Опасяваше се, че колелата ще затънат.
Роки още седеше с наведена глава, но разтревожено погледна изпод вежди господаря си.
— Трябва да караме между речните корита, на изток и на запад — размишляваше на глас Спенсър, — докато още има твърда почва под нас.
Чистачките не се справяха добре с водопадите, които се изливаха върху предното стъкло, и замъгленият от дъжда пейзаж ставаше все по-неясен. Спенсър ги превключи на най-високата скорост.
— Не трябваше да се отправям към низините. Водата може да ни отнесе.
Той запали фаровете. Допълнителната светлина не изясни нищо. Лъчите се отразяваха в нишките на дъжда и пътят отпред изглеждаше като забулен със завеси от огледални мъниста. Спенсър пусна късите светлини.
— По-безопасно е на хълмовете. Там има повече скали.
Кучето не реагира. Само трепереше.
— А може и пространството между речните корита да се разшири.
Спенсър отново включи на скорост. На запад равнината постепенно се издигаше в склон, чиито очертания едва се забелязваха в здрача.
Гигантските игли на светкавиците съшиваха небето със земята, а Спенсър караше в мрака.
По указания на Рой Майро агентите в Сан Франциско издирваха Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото, отгледали Спенсър Грант след смъртта на майка му. В това време Рой караше към кабинета на доктор Неро Мондело в Бевърли Хилс.
Мондело беше най-видният пластичен хирург в общност, където Божиите творения бяха коригирани по- често от всякъде другаде, с изключение на Палм Спрингс и Палм Бийч. С един лошо оформен нос той можеше да направи чудеса, равняващи се на сътвореното от мрамор от Микеланджело, макар че хонорарите на Мондело бяха значително по-високи от онези на италианския майстор.
Лекарят се бе съгласил да внесе промяна в претоварения си график, за да приеме Рой, защото мислеше, че помага на ФБР в отчаян опит да намерят особено жесток сериен убиец.
Двамата се срещнаха в просторния вътрешен кабинет с под от бял мрамор, бели стени и таван и бели свещници. Имаше две абстрактни картини в бели рамки. Единственият цвят беше бялото и художникът бе постигнал ефекта си само с няколко пласта от този цвят. От двете страни на масата от стъкло и стомана стояха два бели стола с дърворезба и бели кожени възглавнички. Пред белите копринени завеси имаше бюро от бяло дърво.
Рой седна на един от столовете с дърворезба. Имаше чувството, че е буца пръст сред цялата тази белота. Запита се каква ли гледка ще се открие, ако завесите се дръпнат. Хрумна му налудничавата мисъл, че отвъд прозореца, в центъра на Бевърли Хилс, всичко е покрито със сняг.
Освен снимките на Спенсър, които Рой бе донесъл, единственият предмет върху лакираната повърхност на бюрото беше кървавочервена роза, сложена в кристална ваза. Цветето беше доказателство за вероятен стремеж към съвършенство и привлече вниманието на посетителя към мъжа, който седеше от другата страна на бюрото.
Висок, слаб, красив и около четирийсетгодишен, доктор Неро Мондело беше фокусната точка на бялото си владение. С гъстите си, гарвановочерни, сресани назад коси, смугла кожа и тъмносини като зряла слива очи, хирургът оказваше въздействие, силно като поява на дух на спиритически сеанс. Върху бялата риза с червена копринена вратовръзка носеше бяла лабораторна престилка. Около циферблата на златния му часовник „Ролекс“ искряха диаманти, сякаш заредени със свръхестествена енергия.
Обстановката и човекът бяха внушителни, макар и досадно театрални. Професията на Мондело беше да подменя природната истина с убедителни илюзии, а всички добри вълшебници проявяваха вкус към театралността.
Той се вторачи в снимката на Грант, взета от отдел „Моторни превозни средства“, после в компютърния портрет и каза:
— Да, раната трябва да е била ужасна.
— От какво би могла да бъде? — попита Рой.
Мондело отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади лупа със сребърна дръжка и се вгледа по-
