Тъмните реки на сърцето

разрязваха отвесните брегове на речното корито. В калния поток плаваха буци пръст, които разплискваха бяла пяна. Спенсър угаси фаровете. Сивият свят не беше така хаотичен.

Чистачките работеха. Спенсър не ги изключи. Трябваше да вижда какво става, доколкото можеше.

Нямаше да чувства толкова силно напрежение, ако като Роки наведеше глава, затвореше очи и чакаше съдбата да прави с него каквото желае. Преди седмица Спенсър може би щеше да постъпи точно така. Но сега тревожно се взираше напред, а ръцете му се бяха вкопчили в безполезния волан.

Той се изненада от ожесточеността на желанието си да оцелее. Преди да прекрачи прага на „Червената врата“, Спенсър не очакваше нищо от живота, само да запази достойнство и да умре, без да се срамува.

Заедно с форда по водите на буйната река се носеха почернели трънаци, изкоренени кактуси, туфи трева, досущ косите на удавници, и жълтеникави трески и клони, които се блъскаха и дращеха вратите на колата. Обзет от емоционален смут, равняващ се на бурята в природата, Спенсър знаеше, че е безпомощен като треските и клоните, но поне беше жив.

Течението изведнъж се спусна три-четири метра надолу и фордът се понесе във въздуха. После се гмурна в бушуващите води и мрака. Движението тласна Спенсър напред, после назад. Главата му се блъсна в облегалката. Колата падна на дъното на реката, изплава на повърхността и отново се понесе по течението.

Роки още седеше на седалката. Беше се свил на кълбо и вкопчил нокти в тапицерията.

Спенсър нежно го погали по врата.

Кучето не вдигна глава, но се обърна към господаря си и погледна изпод вежди.

До междущатска магистрала 15 имаше около петстотин метра. Спенсър бе изумен, че фордът е стигнал толкова далеч за толкова кратко време. Течението беше по-бързо, отколкото изглеждаше.

Магистралата бе построена върху огромни бетонни колони. През замъгленото предно стъкло и поройния дъжд подпорите на моста изглеждаха многобройни, сякаш правителствени инженери бяха проектирали строежа предимно за да налеят милиони долари в джоба на сенаторски племенник, занимаващ се с производство на бетон.

Средният проход между подпорите беше достатъчно широк, за да минат пет камиона, наредени един до друг. Но половината поток се пенеше през по-тесните пролуки между колоните от двете страни на главния канал.

Фордът преодоля поредица бързеи. Водата се плискаше по стъклата. Течението набираше скорост.

Роки трепереше по-силно от всякога и дишаше учестено.

— Успокой се, приятелю. Спокойно. И не пишкай на седалката. Чу ли?

По междущатска магистрала 15 се движеха коли и камиони. Аварийни светлини хвърляха червени отблясъци в дъжда там, където мотористи бяха спрели, за да изчакат поройния дъжд.

Мостът застрашително се извиси пред форда, който бе набрал страховита скорост и силно се клатеше. На Спенсър започна да му се повдига.

— Не пишкай на седалката — повтори той.

Вече не говореше само на кучето.

Той бръкна в подплатеното с вълна джинсово яке и мократа си риза и извади зеления като нефрит медальон от сапунен камък, окачен на златна верижка. От едната страна беше гравирана глава на дракон, а от другата — също така стилизиран фазан.

Спенсър ясно си спомни елегантния кабинет без прозорци под „Китайска мечта“. Усмивката на Луис Лий. Папийонката и тирантите му. Спокойния му глас. „Понякога ги давам на хора, които явно се нуждаят от тях.“

Той стисна в шепа медальона. Почувства се като малко дете, но не го пусна.

До моста оставаха петдесет метра. Фордът щеше да мине в опасна близост до гората от колони вдясно.

Фазани и дракони. Благополучие и дълъг живот.

Спенсър си спомни статуята на Куан Ин до вратата на ресторанта. Спокойна, но бдителна. Предпазваща от завистливи хора.

„Вярвате в това, след като сте имали такъв живот?“

„Трябва да вярваме в нещо, господин Грант.“

На десет метра от моста буйното течение повдигна колата, пусна я и я наклони на дясната й страна, после на лявата. Водата шумно се плискаше по вратите.

Фордът мина покрай първата колона. Сетне покрай втората. С ужасяваща скорост. Нивото на реката беше толкова високо, че долната страна на моста беше само на трийсетина сантиметра от покрива. Колата прелетя покрай третата и четвъртата подпора. Все по-близо до тях.

Фазани и дракони.

Течението отдалечи форда от колоните и го запрати във внезапно появилия се водовъртеж в бурната повърхност. Калната вода стигна до стъклата. Реката подмяташе насам-натам колата, докато накрая отново я повдигна и я блъсна в следващата подпора. Трясъкът беше силен като експлозия. Роки излая.

Ударът запокити Спенсър вляво. Главата му се удари в стъклото. Въпреки бученето на пороя, той чу, че стъклото се напука на милион тънки като косъм цепнатини.

Спенсър изруга и докосна главата си. Нямаше кръв. Само учестено пулсиране, съответстващо на сърдечния му ритъм.

Прозорецът представляваше мозайка от хиляди миниатюрни парченца, които се държаха на гумените уплътнения.

Стъклото от страната на Роки като по чудо бе останало непокътнато. Но вратата беше издута навътре. От рамката капеше вода.

Изведнъж събрал смелост да погледне какво става, Роки вдигна глава. Вторачи се в обезумялата река и изскимтя.

— По дяволите — рече Спенсър. — Изпишкай се на седалката, ако искаш.

Фордът потъна в друг въртоп.

Бяха изминали две трети от пътя под магистралата.

През изкривената рамка на вратата започна да пръска свистяща, тънка като игла струя вода. Роки изджавка.

Колата не се блъсна отново в колоните, но реката я повдигна, сякаш преодоляваше огромно препятствие на дъното и я блъсна в ниската долна част на моста.

Вкопчил се с две ръце във волана и твърдо решен да не се остави да бъде изхвърлен през страничния прозорец, Спенсър не бе подготвен за внезапния подскок нагоре. Той се смъкна надолу по седалката, когато покривът се смачка, но не достатъчно бързо. Главата му се удари в тавана.

Пред очите му изскочиха искри. Почувства силна болка. По лицето му потече кръв. Парещи сълзи. Зрението му се замъгли.

Течението понесе форда надолу и Спенсър опита да се надигне. Главата му се замая от усилието, затова той отново се отпусна на седалката, като дишаше учестено.

Скоро сълзите му станаха черни като мастило. Не виждаше нищо.

Перспективата да ослепее го хвърли в паника, а оттам дойде и прозрението — не бе ослепял, слава Богу, но изпадаше в безсъзнание.

Спенсър отчаяно се съпротивляваше. Припаднеше ли, може би никога нямаше да се свести. Той с усилие се крепеше на границата между двете състояния. После в мрака се появиха стотици сиви петна, уголемиха се, образуваха сложни матрици от светлина и сенки и Спенсър видя вътрешността на форда.

Изтегли се нагоре, доколкото му позволяваше смачкания покрив и едва не припадна отново. Внимателно докосна кървящата си глава. Раната не беше смъртоносна.

Пак се озоваха на открито пространство. Дъждът барабанеше по колата.

Акумулаторът още не се беше изтощил, защото чистачките работеха.

Фордът смело се клатушкаше в средата на реката, която ставаше все по-широка. Вероятно трийсет и пет метра. Още малко и щеше да прелее извън бреговете. Един Господ знаеше колко бе дълбока. Течението се успокои, но продължаваше да се движи бързо.

Роки се бе вторачил във водата отпред и издаваше жаловити звуци на безпокойство. Не клатеше глава