и не се радваше на скоростта. Изглежда, нямаше доверие нито на природата, нито на господаря си.
— Добрият, стар господин Роки — с обич каза Спенсър и обезпокоен установи, че фъфли.
Въпреки притесненията на кучето Спенсър не виждаше непосредствена опасност. В продължение на няколко километра потокът се носеше безпрепятствено напред, после изчезваше в дъжда, мъглата и сивата светлина на забуленото в облаци слънце.
От двете страни на реката имаше пустинни равнини, които не бяха съвсем голи. Тук-там се виждаха мескити, туфи жилава трева и криви скалисти възвишения — природни образувания, но придобили странната геометрия на храмове на древнокелтски жреци.
Нова болка прониза главата на Спенсър. Пред очите му неумолимо се спусна мрак. Вероятно бе изгубил съзнание за минута. А може би за час. Не сънува. Само изпадна в безвременна тъма.
Когато се свести, по лицето му плющеше студен дъжд и хладен вятър. Множеството гласове на реката мърмореха, съскаха и се кикотеха още по-силно от преди.
Той застана неподвижно и се запита защо шумът е толкова силен. Мислите му бяха объркани. Накрая осъзна, че страничният прозорец се е разбил, докато бе изпаднал в безсъзнание. Целият беше обсипан с дребни стъкълца.
Водата на пода бе стигнала до глезените му. Краката му бяха почти вкочанени от студ. Спенсър ги опъна и размърда пръсти. Реката беше само на два-три сантиметра от долната част на прозореца. Макар да се движеше бързо, потокът не беше толкова буен, вероятно защото се бе разширил. Ако речното корито се стесни или релефът се промени, течението отново щеше да стане силно, да наводни колата и да я потопи.
Съзнанието на Спенсър не беше достатъчно прояснено, за да подаде сигнал за тревога. И той изпита само леко безпокойство.
Трябваше да намери начин да запуши дупката, която се бе отворила на мястото на прозореца, но проблемът изглеждаше непреодолим. Преди всичко трябваше да помръдне, за да предприеме нещо, но Спенсър не искаше да се движи.
Единственото му желание беше да заспи. Чувстваше се ужасно уморен. Изтощен.
Главата му клюмна надясно и той видя кучето, което седеше на седалката до него.
— Как си, приятелю?
Езикът му бе надебелял, сякаш бе изпил десетина бири.
Роки го погледна, сетне отново се вторачи в реката отпред.
— Не се страхувай, приятелю. Те ще победят, ако се боиш. Не им позволявай да спечелят. Не можем да си го позволим. Трябва да намерим Валери. Преди онзи негодник да го е сторил. Той е там. Непрекъснато… дебне.
Мислейки за жената и изпитвайки силно безпокойство, Спенсър Грант продължи да се носи по бурните води на течението. Мърмореше несвързано и търсеше нещо непознато и непознаваемо. Бдителното куче мълчаливо седеше до него. Дъждът тракаше по смачкания покрив на форда.
Спенсър вероятно отново изгуби съзнание. А може би само затвори очи. Но когато краката му се изплъзнаха от педала за спирачката и цопнаха във водата, която вече бе стигнала до половината на прасците му, той вдигна пулсиращата си глава и видя, че чистачките са спрели. Акумулаторът се бе изтощил.
Реката беше бърза като експресен влак. И буйна. Калната вода се плискаше до рамката на счупеното стъкло.
На повърхността на течението плаваше умрял плъх. Дълъг и лъскав. Едното от немигащите му, безжизнени очи се бе вторачило в Спенсър. Острите зъби бяха оголени. Дългата, отвратителна опашка беше твърда като тел, странно накъдрена и сгърчена в спазъм.
Плъхът уплаши Спенсър. Затаил дъх и с разтуптяно сърце от страх, познат от кошмарите, той знаеше, че ще умре, ако водата изтласка плъха в колата. Защото това не беше обикновен плъх, а самата Смърт, вик в нощта, бухане на бухал, проблясващо острие, мирис на гореща кръв, катакомби, миризма на цимент и на нещо по-лошо, краят на детската невинност, вратата към ада, стаята насред небитието. Всичко това беше в студената плът на мъртвия гризач. Докоснеше ли го, Спенсър щеше да крещи, докато белите му дробове се пръснеха и заедно с последния дъх пред очите му щеше да падне мрак.
Трябваше да намери някакъв предмет, с който да избута плъха по-надалеч. Но Спенсър беше твърде слаб, за да потърси нещо. Ръцете му бяха отпуснати на коленете и дори опитът да свие пръсти в юмрук, изискваше повече сила, отколкото можеше да събере.
Може би раната на главата му беше по-сериозна, отколкото отначало му се бе сторило. Спенсър се запита дали тялото му не започва да се парализира. Но дори да беше така, той се зачуди дали това има значение.
На небето блесна светкавица. Яркото отражение преобрази тъмното око на плъха и го превърна в ослепително бял кръг, който сякаш се присви, за да се вторачи още по-проницателно в Спенсър.
Той имаше чувството, че ужасеният му поглед ще привлече плъха като магнит, и отмести очи. Загледа се напред. В реката.
Макар че се потеше обилно, в същото време Спенсър трепереше от студ. Дори белегът му беше студен и вече не пламтеше. Кожата му беше ледена, но белегът — все едно замръзнала стомана.
Той примига и се вторачи в реката, която набираше скорост и препускаше към единствената интересна особеност в инак отегчителния пейзаж от леко наклонени равнини.
От север на юг през пустинята Мохаве, чезнещ в мъгла, се извисяваше скален хребет, някъде висок седем-осем метра, а другаде — едва метър и двайсет. Макар да беше природна геоложка характеристика, образуванието беше странно ерозирало и тук-там имаше пробити от вятъра дупки, наподобяващи руини на огромна крепост, построена и унищожена в епоха на непрестанни войни, хиляда години преди първите писмени анали. Покрай някои от по-високите части имаше рушащи се и неравно назъбени парапети. На места повърхността беше надупчена, сякаш вражеска армия бе пробила там крепостта.
Спенсър се съсредоточи върху фантазията за древния замък, изграден върху стръмната канара, за да отвлече вниманието си от мъртвия плъх, който плаваше до счупеното стъкло на форда.
Тъй като съзнанието му беше замъглено, отначало Спенсър не се притесни, че реката го носи към назъбените стени на онази крепост. Постепенно обаче осъзна, че наближаващият сблъсък може да бъде катастрофален. Ако течението прокараше форда през някоя от пролуките и сетне по-нататък, странните скални образувания щяха да бъдат само интересна гледка. Но ако колата се блъснеше в една от създадените от природата порти…
Хребетът минаваше напреки през речното корито, но беше пробит на три места от пороя. Най-широката дупка беше петнайсет метра в диаметър и се намираше вдясно. От двете й страни бяха южният бряг и висока шест метра кула от тъмен камък, извисяваща се над водата. Най-тесният проход — по-малък от два метра и половина — беше в средата, между кулата и друга купчина скали — широка три и висока три и половина метра. Между купчината и брега вляво, където крепостта отново се издигаше и продължаваше далеч на север, имаше трети проход, широк седем-осем метра.
— Ще успеем — каза Спенсър и се опита да протегне ръка към кучето, но не можа.
Фордът бавно се носеше към най-широката пролука, до която оставаха стотина метра.
Спенсър не можеше да откъсне очи от умрелия плъх. Вкочанената опашка беше изпъстрена с розови и черни петна.
В съзнанието му премина спомен —
Спенсър потрепери от погнуса и погледна напред. Предното стъкло беше замъглено от дъжда. Въпреки това той видя твърде много. Фордът се бе приближил на петдесет метра от точката, където реката се разделяше и вече не се носеше към най-широката дупка. Беше се насочил наляво, към прохода в средата, най-опасния от трите.
Каналът се стесни. Скоростта на водата се увеличи.
— Дръж се, приятелю. Дръж се.
Спенсър се надяваше потокът да ги изтласка наляво, към северната пролука. Но течението стана по- бавно. Нямаше да стигнат до северната порта. Щяха да профучат през средата.
Останаха петнайсет метра. Десет.
