няма никой. Виждам, че шевролетът е двуместен, макар че изработеният по поръчка интериор ме подвежда да очаквам луксозно превозно средство за развлечения.
Още долавям нещо зловещо в микробуса — освен елементарния факт, че не е местен. Търсейки причината за това чувство, аз се навеждам през отворената врата и присвивам очи. Трябваше да взема фенерче. Изведнъж усещам смрад на урина. Някой е пишкал в задната част на шевролета. Странно. Господи! Разбира се, може да е било куче, но въпреки това е отвратително.
Затаявам дъх, сбърчвам нос и се отдръпвам от вратата, после се навеждам да видя регистрационния номер. Колорадо.
Изправям се.
Заслушвам се.
Тишина.
Хамбарът чака.
Подобно на много хамбари, построени в студен край, където често вали, постройката първоначално е била без прозорци. Дори след драстичната промяна в интериора, единствените прозорци са двата в южната страна на първия етаж и четирите на предната част на първия етаж.
Тъмни са. В хамбара е тихо.
В северната стена има един-единствен вход.
Отдалечавам се от шевролета и се колебая, прахосвайки ценни секунди.
От разстояние шест-седем метра, под луната, която скрива със сенките си, но и същевременно разкрива с млечната си светлина, аз виждам, че северната врата е открехната.
Подсъзнателно вероятно съзнавам какво трябва да направя. Но от друга страна, нещо в мен настоява да се върна в леглото, да забравя вика, който ме събуди от съня за майка ми и да спя до края на нощта. На сутринта, разбира се, ще трябва да продължа да живея в мечтата, която измислих — пленник на живота на самозаблуда, докато истината и реалността са напъхани в забравена кесия някъде в паметта ми. Може би тежестта на тази кесия е твърде голяма и конците по шевовете са започнали да се късат. Вероятно подсъзнателно вече съм решил да сложа край на мечтата си.
А може би изборът, който правя, е предопределен и няма нищо общо с агонията на подсъзнанието, нито със съзнанието ми или с пътеката на съдбата, по която вървя, откакто съм роден. Може би изборът е илюзия и единствените пътища в живота са онези, обозначени на картата в мига на нашето зачатие. Моля се на Бога съдбата да не е от желязо, а от нещо, което може да се огъва и преоформя от силата на състраданието, честността, добротата и добродетелта, защото инак няма да мога да понеса човека, в който ще се превърна и нещата, които ще правя, нито факта, че това ще бъда аз.
Но в онази юлска нощ, облян в пот и в същото време треперещ от студ, и едва четиринайсетгодишен, аз не мисля за всички тези неща. Не размишлявам върху тайните или съдбата. В онази нощ аз съм тласкан по- скоро от емоции, отколкото от интелект, от интуиция, а не от разум, и не толкова от любопитство, колкото от потребност. В края на краищата аз съм само на четиринайсет години.
Хамбарът чака.
Приближавам се до открехнатата врата.
Заслушвам се.
Тишина.
Спенсър отвори очи и установи, че над пустинята е паднала нощ. Разбра, че е бил в безсъзнание най- малко пет-шест часа.
Главата му беше клюмнала на гърдите. Той се вторачи в дланите си, които бяха бели като тебешир и умолително обърнати нагоре.
Плъхът беше на пода на форда, макар че не го виждаше. Но беше там. В мрака. Плаваше във водата.
„Не мисли за това.“
Дъждът бе спрял. Не барабанеше по покрива. Спенсър беше жаден. Устата му бе пресъхнала, а устните — напукани.
Фордът леко се поклащаше. Реката се опитваше да го бутне през скалата. Проклетата, неуморна река.
Не. Това не беше обяснението. Шумът на водопада не се чуваше. Нощта беше тиха. Нямаше гръмотевици. Нито ромолене на вода.
Цялото тяло го болеше. Най-много главата и вратът.
Не можеше да събере сили, за да откъсне поглед от ръцете си.
Роки бе изчезнал.
Вратата от неговата страна беше отворена.
Фордът отново се разтресе. Изтрака и изскърца.
Жената се появи пред отворената врата. Първо се показа главата й, сетне раменете. Ако се съдеше по тишината, поройният дъжд бе спрял.
Очите му бяха свикнали с мрака и хладната лунна светлина, проблясваща през дрипавите облаци и Спенсър позна жената.
С глас, сух като изтляла жарава, но без да пелтечи, той каза:
— Здрасти.
— Здрасти.
— Качи се.
— Благодаря. Ще го сторя.
— Добре.
— Харесва ли ти тук?
— Повече от съня.
Тя влезе във форда, който се разклати още по-силно от преди.
Движението разтревожи Спенсър. Не защото се притесняваше, че колата ще се отмести и ще падне, а защото отново му се зави свят. Страхуваше се, че ще се събуди от този сън и ще се върне в юлския кошмар в Колорадо.
Тя седна на мястото на Роки и застана неподвижно, докато фордът спря да се клати.
— Изпаднал си в адски деликатно положение.
— Кълбовидна мълния — обясни той.
— Моля?
— Кълбовидна мълния.
— Да, сигурно.
— Блъсна колата в речното корито.
— Възможно е.
Беше му трудно да разсъждава и да се изразява ясно. Това му причиняваше болка и световъртеж.
— Помислих, че са извънземни — добави Спенсър.
— Извънземни?
— Дребни човечета. С големи очи. Спилбърг.
— Защо помисли, че са извънземни?
— Защото ти си чудесна — отговори той, макар че думите не изразиха онова, което искаше да каже. Въпреки оскъдната светлина Спенсър видя, че жената го погледна озадачено. Опитвайки се да намери по- подходящи думи и отново замаян от усилието, той рече: — Около теб сигурно стават чудни неща… Непрекъснато.
— О, да, аз съм център на същински фестивал.
— Сигурно знаеш чудни неща. Затова те преследват. Защото знаеш чудни неща.
— Взимаш ли наркотици?
— Бих взел два аспирина. Както и да е… Но не те преследват, защото си лош човек.
— Така ли?
