— Да.
Тя се наведе към него и докосна челото му. Дори лекият й допир го накара да трепне от болка.
— Откъде знаеш, че не съм лош човек?
— Беше мила с мен.
— Може да съм се преструвала.
Валери извади от якето си малко фенерче, повдигна клепача на Спенсър и насочи лъча към окото му. Светлината му причини болка. Всичко му причиняваше болка. Дори хладният вятър. А болката усилваше световъртежа.
— Била си мила и с Теда.
— Може би пак съм се преструвала.
— Не можеш да заблудиш Теда.
— Защо?
— Тя е мъдра.
— Вярно е.
— И прави огромни сладкиши.
Тя прегледа очите му и насочи вниманието си към раната на главата му.
— Неприятно. Кръвта вече се е съсирила, но раната трябва да бъде почистена и зашита.
— Ох!
— Откога кървиш?
— Сънищата не могат да те наранят.
— Мислиш ли, че си загубил много кръв?
— Боли.
— Защото не сънуваш.
Спенсър облиза напуканите си устни. Устата му беше пресъхнала.
— Жаден съм.
— Ей сега ще ти дам вода.
Валери сложи два пръста под брадичката му и отново надигна главата му. Това предизвика силен световъртеж, но Спенсър успя да каже:
— Не сънувам ли? Сигурна ли си?
— Напълно. — Тя докосна обърнатата му нагоре длан. — Можеш ли да стиснеш ръката ми?
— Да.
— Хайде, направи го.
— Добре.
Той сви пръсти около ръката й.
— Не е зле. Вероятно гръбнакът ти не е увреден. Очаквах най-лошото.
Ръката й беше топла и силна.
— Хубаво — рече Спенсър и затвори очи, но почти веднага ги отвори, за да не се върне в спомена.
— Вече можеш да пуснеш ръката ми — каза Валери.
— Не сънувам, така ли?
— Не.
Тя отново запали фенерчето и го насочи към пространството между седалката и таблото.
— Странно — рече Спенсър. — Щом не сънувам, тогава халюцинирам.
Валери щракна копчето за освобождаване на предпазния колан.
— Не се притеснявай — добави Спенсър.
— За какво? — попита тя, угаси фенерчето и го прибра в джоба на якето си.
— Че се изпишка на седалката.
Валери се засмя.
— Смехът ти ми харесва.
Тя още се смееше, докато внимателно го освобождаваше от предпазния колан.
— За пръв път те чувам да се смееш — добави той. — Досега дори не лаеше.
Валери отново се засмя.
— Ще ти купя нов кокал от необработена кожа.
— Много мило от твоя страна.
— Адски интересно.
— Да, определено.
— Всичко е толкова реално.
— На мен ми се струва
Макар че Спенсър остана предимно пасивен по време на процеса, измъкването от предпазния колан му причини толкова силен световъртеж, че видя три жени и три сенки на всичко, което се намираше в колата.
Уплаши се, че ще припадне, преди да е имал възможността да изрази чувствата си, и бързо заговори:
— Ти си истински приятел. Наистина. Идеалният приятел.
— Ще видим дали ще станем приятели.
— Ти си единственият ми приятел.
— Добре, приятелю, сега идва най-трудното. Как да те измъкна от тази развалина, като си безпомощен?
— Грешиш.
— Мислиш ли?
— Някога бях военен рейнджър. И ченге.
— Да, знам.
— Знам тае-куон-до.
— Може да ни послужи, ако ни нападне шайка нинджи. Но в момента можеш ли да ми помогнеш да те измъкна оттук?
— Горе-долу.
— Трябва да опитаме.
— Добре.
— Можеш ли да повдигнеш крака и да ги преместиш към мен?
— Не искам да безпокоя плъха.
— Тук има плъх?
— Мъртъв е, но… нали знаеш.
— Разбира се.
— Много ми се вие свят.
— Тогава почини си за минута.
— Много, много ми се вие свят.
— Не се вълнувай.
— Довиждане — каза Спенсър и се предаде на черния водовъртеж, който го обгърна и понесе.
…Отвъд задната врата на хамбара има малък коридор. Влизам. Тъмно е. Няма прозорци. Малката зелена лампа на алармената система ми осигурява достатъчно светлина, за да видя, че съм сам в коридора. Не затварям вратата след себе си, а я оставям открехната, както я заварих.
Подът изглежда черен, но всъщност е от лакиран чам. Вляво има баня и стая, където са складирани материали за рисуване. Вратите едва се забелязват на слабата зелена светлина, досущ неземно сияние в сън. Вдясно е кабинетът, а отпред, в дъното на коридора, е вратата на голямата галерия, откъдето зигзагообразно стълбище води към ателието на баща ми. Помещението горе заема целия втори етаж и има обърнати на север прозорци, под които е паркиран шевролетът.
Заслушвам се, но не чувам никакъв звук.
Никой не говори и не диша.
Електрическият ключ за осветлението е вдясно, но аз не го докосвам.
