Тъмните реки на сърцето

Отварям вратата на банята и влизам. Чакам да чуя звук, да доловя движение или да усетя удар. Нищо.

В склада също няма никой.

Тръгвам по дясната страна на коридора, тихо отварям вратата на кабинета и прекрачвам прага.

Неоновите лампи на тавана не са запалени, но има друга светлина — там, където не би трябвало да бъде. Жълта и неприятна. Мъглява и странна. От загадъчен източник в отсрещната страна на стаята.

В средата на правоъгълното помещение има дълга маса. Два стола. И шкаф с пет чекмеджета.

Сърцето ми бие толкова силно, че ръцете ми се разтреперват. Свивам пръсти в юмруци, опитвайки да се овладея.

Решавам да се върна в къщата, да си легна и да заспя.

Сетне изведнъж се озовавам до шкафа, макар че не си спомням да съм пристъпил в тази посока. Изглежда, съм извървял онези двайсет крачки в състояние на внезапно обзел ме сън. Нещо или някой ме призовава да вървя напред. Сякаш съм под хипноза и се подчинявам на безмълвна команда.

Заставам пред шкафа от чам, който се простира от пода до тавана и от единия до другия ъгъл на широката четири квадратни метра стая. Шкафът има три двойни високи и тесни врати.

Средната е отворена.

Отвъд вратите не би трябвало да има нищо друго, освен лавици, а на тях — кутии със стари квитанции за данъци, писма и документи.

Тази нощ лавиците, съдържанието им и задната стена на чамовия шкаф са отместени на около метър и половина назад в тайник — скрита стая, който виждам за пръв път. Противната жълта светлина идва от място отвъд шкафа.

Пред мен се намира същината на всички момчешки фантазии — таен проход към свят на опасности и приключения, към далечни звезди, към самия център на земята, към владения на тролове или пирати, или интелигентни човекоподобни маймуни, или роботи, към бъдещето или към епохата на динозаврите. Стълбица към загадъчността, тунел, през който мога да тръгна към героични приключения или спирка по пътя на странна магистрала, водеща към непознати измерения.

Накратко, развълнуван съм от мисълта за екзотичните пътешествия и вълшебните открития, които вероятно ме очакват. Но инстинктът бързо ми подсказва, че в края на прохода има нещо по-странно и смъртоносно от извънземен свят или тъмница. Искам колкото е възможно по-бързо да се върна в безопасност под завивките. Извратената съблазън на ужаса и неизвестността ме напуска и изпитвам внезапно желание да изляза от този кошмар наяве и да се впусна в не толкова опасните владения на съня.

Макар че не си спомням да съм прекрачил прага, вместо да хукна към къщата, аз се озовавам във високия шкаф. Мигам и установявам, че съм отишъл още по-нататък и продължавам да вървя към тайнственото пространство пред мен.

Виждам вестибюл. Два на два метра. Бетонен под. Стени от бетонни блокове. Гола крушка във фасунга на тавана.

Един бегъл поглед разкрива, че отдолу на задната стена на чамовия шкаф са монтирани малки колелца, които се плъзгат по релси.

Вдясно има врата. Обикновена, но тежка. От твърдо дърво. Боядисана е в бяло и тук-там боята е пожълтяла от годините. Но тази нощ вратата не изглежда нито бяла, нито жълта. От мястото около месинговата дръжка до горната част на вратата се извисяваха дъги от кървави отпечатъци и ярките им шарки правят незначителен цвета на фона. Осем, десет, дванайсет или повече отпечатъци от женски ръце. На длани и разперени пръсти. Всяка ръка отчасти застъпва предишната. Някои отпечатъци са размазани, други — ясни като в полицейско досие. Всички блестят и са влажни. Оставени неотдавна. Алените очертания напомнят на разперените криле на птица, която подскача, за да излети и да се извиси към небето, подгонена от страх. Вторачвам се в тях като хипнотизиран. Не мога да си поема дъх. Сърцето ми бие като обезумяло, защото отпечатъците излъчват непоносимото усещане за ужаса на жената, отчаянието и ожесточената съпротива срещу перспективата да бъде вкарана насила отвъд сивия бетонен вестибюл на онзи таен свят.

Не мога да продължа. Не искам. Аз съм само едно босоного момче, невъоръжено, уплашено и неподготвено за истината.

Не си спомням да съм помръднал, но дясната ми ръка е на месинговата дръжка. Отварям червената врата.

ВТОРА ЧАСТ

Посвещава се на извора на потока

По пътя, както си вървях,
един ден изведнъж се осъзнах.
Стъписах се, като видях
откъде идвах и накъде вървях.

Не беше този пътят, който мислех.
Не беше туй мястото, което търсех.
Не беше тоз сънят, във който вярвах,
а само треска, която от съдбата си докарах.

След малко ще поема по посока нова.
До кръстопътя километър-два остава.
Вътрешен огън пътя ми озарява.
Отивам само там, накъдето сърцето повелява.

По пътя както си вървях
един ден изведнъж се осъзнах.
Един ден изведнъж се осъзнах
по пътя, както си вървях.

11.

В петък следобед, след като обсъди с доктор Мондело белега на Спенсър Грант, Рой Майро излетя със самолета „Лиърджет“ на агенцията. В ръката си държеше чаша добре охладено шардоне, а на коленете му имаше купа с фъстъци. Рой беше единственият пътник и очакваше, че след час ще бъде в Лас Вегас.

Няколко минути преди да се сниши за кацане, самолетът беше отклонен към Флагстаф, Аризона. Ниските части на Лас Вегас били залети от пороя, предизвикан от най-силната буря в Невада от десетилетие насам. Освен това светкавица бе повредила важни електронни системи на летище „Маккаран“, което временно не работело.

Когато самолетът се приземи във Флагстаф, получиха съобщение, че „Маккаран“ ще възобнови работа