Тъмните реки на сърцето

след около два часа. Рой остана на борда, за да не губи ценни минути да се връща от сградата на летището, когато пилотът научеше, че „Маккаран“ отново ще започне да приема и изпраща самолети.

Рой се свърза с „Мама“ във Вирджиния и използва огромната й база данни, за да накаже капитан Харис Деското, полицаят, който го бе ядосал по-рано през деня. Деското не проявяваше уважение към по-висшите власти. Но много скоро, освен карибската си напевност, гласът му щеше да придобие нова нотка на смирение.

После Рой гледа документален филм на един от трите телевизора в пътническия салон на „Лиърджет“. Програмата беше за доктор Джак Кеворкян, наречен от медиите „Доктор Смърт“. Мисията в живота на Кеворкян беше да помага на неизлечимо болните, когато те изразяваха желание да извършат самоубийство, макар че законът го преследваше.

Рой се захласна в документалния филм. На няколко пъти се трогна до сълзи. По средата на програмата изпита желание да се наведе напред и да слага ръка на екрана всеки път, когато покажеха в едър план доктор Кеворкян. Долепил длан до благословеното лице на Кеворкян, Рой усещаше духовната му чистота и излъчването на светец и чувстваше силно вълнение.

В един справедлив свят, в общество, основано на истинско правосъдие, на Кеворкян щеше да бъде позволено да върши на спокойствие работата си. Рой остана потиснат, когато чу за страданията, причинени на доктора от регресивните сили.

Но Рой се успокои, щом научи, че бързо наближава денят, когато хората като Кеворкян няма повече да бъдат низвергнати. Лекарят щеше да бъде приет от благодарната нация. Щяха да му дадат кабинет, апаратура и заплата, съизмерима с приноса му за един по-добър свят.

Светът беше пълен с толкова много страдание и несправедливост, че всеки, който искаше да помогне в извършването на самоубийство, трябваше да получи подкрепа. Рой пламенно вярваше, че дори на хронично болните и на мнозина от възрастните трябва да бъде дарен покой, щом желаят да го получат.

Онези, които не съзираха мъдростта на самоубийството, също не биваше да бъдат изоставени. Трябваше да им бъдат осигурени безплатни консултанти, докато проумееха неизмеримата красота на дара, който им се предлагаше.

Камерата показа в едър план Кеворкян. Рой притисна длан до екрана и почувства силата му.

Щеше да дойде ден, когато инвалидите вече нямаше да страдат и да понасят унижения. Край на инвалидните колички, на патериците, на кучетата-водачи, на слуховите апарати и на изтощителните сеанси с психиатри. Щяха да познават само спокойствието на вечния сън.

Лицето на Кеворкян изпълни екрана. Усмихваше се. Ах, онази усмивка.

Рой допря и двете си ръце до топлия екран. Отвори сърцето си и позволи на приказната усмивка да се влее в него. Освободи душата си и духовната сила на Кеворкян го извиси.

След време генното инженерство щеше да се погрижи да не се раждат болни деца и всички щяха да бъдат красиви, силни, здрави и умни. Съвършени! Но докато дойдеше този ден, трябваше да бъде създадена програма за насърчаване на самоубийците и на децата с вродени недостатъци. Рой дори бе изпреварил Кеворкян с тази идея.

Всъщност, когато свършеше работата си в агенцията и когато страната имаше състрадателното правителство, което заслужаваше, и беше на прага на утопия, той би желал да прекара остатъка от живота си, служейки на програмата за поощряване на самоубийствата на деца. Рой не можеше да си представи нещо по-удовлетворяващо от мисълта да държи умствено недоразвито или недъгаво бебе, докато му слагат смъртоносната инжекция и да го утешава, докато детето преминава от несъвършената плът в най- възвишеното духовно състояние.

Сърцето му преливаше от любов към не толкова щастливите като него. Куците и слепите. Сакатите, болните, възрастните, потиснатите и бавноразвиващите се.

След два часа, когато летището отново започна да работи и самолетът на агенцията излетя, документалният филм свърши. Усмивката на Кеворкян изчезна от екрана. Но въпреки това Рой остана в състояние на опиянение, което беше убеден, че ще продължи най-малко няколко дни.

Сега силата беше в него. Вече нямаше да преживява неуспехи и да среща спънки.

По време на полета му се обади агентът, който издирваше Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото на Спенсър Грант. Според областния регистър на недвижимите имоти семейство Порт някога бяха притежавали къща в Сан Франциско на адреса, посочен във военното досие на Грант, но преди десет години я бяха продали. След още седем години купувачите също я бяха продали и новите собственици не били чували за семейство Порт и нямали представа къде може да се намират. Агентът продължавал издирването.

Рой вярваше, че ще намерят семейство Порт. Нещата се бяха обърнали в негова полза. Той усещаше силата.

Когато самолетът „Лиърджет“ се приземи, в Лас Вегас бе паднала нощ. Небето беше облачно, но дъждът бе спрял.

В сградата на летището Рой бе посрещнат от шофьор, който приличаше на самун хляб, натъпкан в костюм. Само каза, че името му е Прок и колата е пред изхода. После, гледайки кръвнишки, тръгна. Очакваше, че Рой ще го последва. Явно не се интересуваше от разговорите за незначителни неща и беше груб като най-арогантния управител на ресторант в Ню Йорк Сити.

Рой реши да се забавлява вместо да се ядосва.

Шевролетът без опознавателни знаци беше паркиран в забранената товарна зона. Макар че изглеждаше по-голям от колата, която шофираше, Прок някак успя да се вмести в нея.

Въздухът беше хладен, но Рой го намираше за освежителен.

Прок беше включил отоплението на най-високата степен и в шевролета беше задушно, но Рой предпочете да мисли, че вътре е уютно.

Рой беше в отлично настроение.

Автомобилът потегли с непозволено висока скорост към центъра на града.

Прок остави Рой в агенцията и отиде да закара багажа му в хотела.

Боби Дюбоа го чакаше на петия етаж. Дюбоа, нощният дежурен, беше висок и слаб тексасец, с кафяви като кал очи и коса с цвета на прахоляк. Дрехите му висяха като вехтории на плашило от пръчки и слама. Макар и с едър кокал, недодялан, с големи уши, пъпчив, със зъби, криви като стари надгробни камъни и без да притежава нито една съвършена черта, Дюбоа имаше чар и приятни маниери, които отвличаха вниманието от факта, че е биологична трагедия.

Понякога Рой се изненадваше, че е в състояние да прекарва толкова много време с Дюбоа, но въпреки това устояваше на силното си желание да извърши убийство от състрадание.

— Онзи негодник е хитър. Подкара из лунапарк „Спейспорт“ — каза Дюбоа и поведе Рой към стаята за сателитно наблюдение. — А кучето му непрекъснато клатеше глава като онези играчки, които хората слагат на задното стъкло на колите си. Да не би да има парализа?

— Не знам — отговори Рой.

— Дядо ми имаше куче с парализа. Казваше се Скутер, но му викахме Изтребител, защото пърдеше адски силно. Говоря за кучето, не за дядо ми.

— Естествено.

Двамата стигнаха до вратата в дъното на коридора.

— Изтребител получи парализа през последната година от живота си — продължи Дюбоа, сложил ръка на дръжката на вратата. — Разбира се, тогава беше много стар, затова болестта не беше изненада. Трябваше да видиш как трепереше. Жестоко. Когато вдигнеше крак да пусне една вода, всички тичахме да се крием. Искаше ни се да избягаме някъде надалеч.

— Струва ми се, че би трябвало да го приспите с инжекция — каза Рой, когато Дюбоа отвори вратата.

Двамата влязоха в стаята за сателитно наблюдение.

— Не. Изтребител беше добро старо куче. Ако си бяха сменили ролите, никога нямаше да застреля дядо.

Рой наистина беше в добро настроение. Беше в състояние часове наред да слуша Боби Дюбоа. Центърът за сателитно наблюдение беше дванайсет на осемнайсет метра. Само пред два от дванайсетте компютъра седяха служители, които имаха слушалки и мърмореха в микрофоните, докато