Тъмните реки на сърцето

отблизо в снимките.

— По-скоро е разрез, отколкото разкъсване, затова сигурно е от сравнително остър инструмент.

— Нож?

— Или стъкло. Но ръбът не е съвсем равен. Много остро, но неравно стъкло или назъбен нож. Гладко острие би направило рана с по-ясно очертани ръбове и по-тесен белег.

Докато наблюдаваше Мондело, Рой установи, че чертите на лицето му са изящни и неестествено пропорционални, сякаш бяха дело на друг талантлив колега на хирурга.

— Белегът е цикатриксиален.

— Моля? — попита Рой.

— Съединителна тъкан, която се е свила и набръчкала — без да вдига глава, отговори Мондело. — Макар че белегът е сравнително гладък, като се има предвид ширината му. Не мога да ви кажа нищо повече, освен че белегът не е отскоро.

— Пластичната хирургия би ли могла да го премахне?

— Не напълно, но може да го направи не толкова очебиен, само тънка линия, бледа нишка.

— Болезнено ли е?

— Да, но този — каза лекарят и посочи снимката — не би изисквал дълга поредица от операции в продължение на няколко години, както е с белезите от изгаряния.

Лицето на хирурга беше невероятно, защото пропорциите бяха толкова съразмерни, сякаш водещият естет, който го бе изваял, бе притежавал не само интуицията на художник, но и логичната прецизност на математик. Лекарят беше преправен със същия железен контрол, който видните политици прилагаха към обществото, за да преобразят несъвършените му граждани в по-добри хора. Рой отдавна бе разбрал, че човешките същества имат толкова големи недостатъци, че никое общество не може да упражни съвършената справедливост, без да наложи строго математическо планиране и управление. Но въпреки това той едва сега осъзна, че стремежът му към съвършена красота и справедливост са аспекти на един и същ копнеж по утопия.

Понякога Рой се изумяваше от сложността на интелекта си.

— Може ли човек да живее с този белег, макар да е възможно да се оперира, за да го направи не така очебиен? Имам предвид, освен ако не е в състояние да плати за хирургичната намеса.

— О, цената не би била препятствие. Ако пациентът няма пари и правителството не иска да плати, човекът пак ще бъде лекуван.

— Тогава защо не би се оперирал?

Мондело сви рамене и отмести настрана снимките.

— Вероятно се страхува от болка.

— Не мисля така. Не и този човек.

— Или от лекари, болници, остри инструменти и упойки. Има безброй фобии, които пречат на хората да се оперират.

— Този човек не страда от фобии — каза Рой и прибра снимките в кафявия плик.

— Може да се дължи на чувство за вина. Ако е оцелял след злополука, в която другите са били убити, той би изпитвал чувство за вина. Особено ако загиналите са били хора, които е обичал. Той мисли, че с нищо не е по-добър от тях и се пита защо е бил пощаден, докато те са умрели. Изпитва угризения, че е жив. И да страда с белега, е начин на изкупление.

Рой се намръщи и стана.

— Може би.

— Имал съм пациенти с такъв проблем. Не искат да се оперират, защото вината на оцелелия ги кара да мислят, че са заслужили белезите си.

— И това не звучи правдоподобно. Не и за този човек.

— Ако няма фобия и не страда от вината на оцелелия — каза Мондело, изпращайки Рой до вратата, — тогава може да се обзаложите, че изпитва вина за нещо. Той се самонаказва с белега. Напомня си за нещо, което би предпочел да забрави, но се чувства задължен да помни. И такива случаи съм виждал.

Докато хирургът говореше, Рой изучаваше лицето му, заинтригуван от изящно оформената структура на костите. Той се запита доколко ефектът се дължи на природата и доколко е постигнат с намесата на пластичната хирургия. Но знаеше, че е нетактично да попита.

Рой стигна до вратата и рече:

— Докторе, вярвате ли в съвършенството?

Мондело изглеждаше леко озадачен.

— Съвършенството?

— Съвършенството на личността и обществото. Един по-добър свят.

— Ами… Мисля, че винаги съм се стремил към това.

— Добре — усмихна се Рой. — Знаех, че е така.

— Но смятам, че съвършенство не може да бъде постигнато.

Усмивката на Рой се смрази.

— Но аз виждам съвършенство тук-там. Може би не съвършенство във всяко отношение, но отчасти.

Мондело се усмихна снизходително и поклати глава.

— Идеята на един човек за съвършенство и ред е разбирането на друг за хаос. За един съвършената красота е представата на друг за уродливост.

Рой не харесваше такива изявления. Намекът беше, че утопията е и ад. Изгарящ от нетърпение да убеди Мондело в алтернативния възглед, Рой каза:

— В природата съществува съвършена красота.

— Винаги има недостатък. Природата ненавижда симетрията, гладките повърхности, правите линии, реда — всичко, което свързваме с красотата.

— Наскоро видях жена със съвършени ръце. Безупречни. Без недостатък. Изящно оформени.

— Пластичният хирург гледа на човешката форма с по-критично око от другите хора. Виждал съм множество недостатъци.

Самочувствието на лекаря ядоса Рой.

— Трябваше да ви донеса онези ръце. Поне едната. Ако я бяхте видели, щяхте да се съгласите с мен.

Изведнъж Рой осъзна, че е на път да разкрие неща, които биха наложили незабавната екзекуция на хирурга.

Разтревожен, че вълнението му ще го накара да направи друга, по-груба грешка, Рой не се задържа повече. Благодари на хирурга за сътрудничеството и излезе от бялата стая.

Февруарската слънчева светлина на паркинга пред клиниката беше по-скоро бяла, отколкото златиста. Въздухът беше резлив. Редицата палми по края хвърляха сенки, източени на изток. Захлаждаше се.

Рой пъхна ключа в стартера, включи двигателя и в същия миг пейджърът му иззвъня. Погледна малкия екран и видя номер с код на регионалния офис в центъра на Лос Анджелис и се обади по клетъчния си телефон.

Те имаха голяма новина за него. Бяха проследили Спенсър Грант и замалко не го бяха хванали в Лас Вегас. И сега той бягаше. Някъде в пустинята Мохаве. „Лиърджет“ очаквал Рой, за да го закара в Невада.

Спенсър караше нагоре по едва забелязващия се склон между двете буйни реки. Ивицата от мокър пясък непрекъснато се стесняваше. Търсейки къс скалиста почва, където да спре и да изчака бурята да премине, Спенсър бе възпрепятстван от все по-намаляващата видимост. Облаците бяха толкова плътни и черни, че денят в пустинята беше мрачен като в дълбините на море. Дъждът се лееше в библейски количества и чистачките не смогваха да изчистят предното стъкло. И макар че фаровете бяха запалени, теренът отпред се виждаше неясно.

На небето проблясваха огромни огнени камшици. Ослепителната пиротехника ескалира в почти непрестанни светкавици и отгоре започнаха да се спускат ярки стрели, сякаш зъл ангел, пленник на бурята,