продължава от епизод на епизод…
— Млъкни, млъкни, млъкни! — изстена Сюзан с глас, който беше наполовина ридание, наполовина ръмжене. — Просто не дрънкай глупости.
Енид остана с отворена уста и примижа глупаво като че ли беше изненадана от реакцията й и никак не можеше да си представи какво я е предизвикало. Харч се изсмя.
Сюзан отстъпи към вратата, през която току-що бяха влезли в кухнята с другата жена.
— Само не се опитвай да ме спреш. Кълна се, че ще ти издера очите и ще направя, каквото мога, за да ти отхапя гръкляна. Кълна се, ще го направя.
— Ти луда ли си? — отдръпна се Енид Шипстат.
Без да спира да се смее, той тръгна около масата.
— Том, твоята приятелка шегува ли се, що ли? — попита го Енид.
— Не се опитвай да ме спреш — предупреди го Сюзан и се отдръпна от хладилника.
— Ако е шега, на мене изобщо не ми изглежда смешна — продължаваше Енид.
— Сюзан, Сюзан, няма никакъв смисъл — започна Харч. Не си ли го разбрала вече?
Тя се обърна, премина кухненската врата и изскочи в коридора. Донякъде очакваше децата да са й препречили пътя, но в коридора нямаше никого. Видя хлапетата насядали около телевизора, когато пробяга покрай вратата на хола. Залети от синята светлина на екрана, те, изглежда, не бяха обърнали внимание на виковете в кухнята.
„Каква ли къща е това — чудеше се Сюзан, докато тичаше по тъмния коридор. — Какви ли деца са тези? Малки призраци пред телевизора?“
Достигна входната врата, натисна бравата и откри, че е заключена.
Харч се появи в коридора откъм кухнята:
— Утре вечер ще ни платиш за онова, което ни причини. Утре вечер ще се навършат седем години от смъртта ми и ти ще заплатиш за това. Ще ти се изредим и четиримата по всеки възможен начин, ще те изтърбушим цялата, мозъкът ти ще изскочи от чукане…
Входната врата потрепна в резултат от яростното й дърпане, но не се отвори.
— … ще те чукаме, както трябваше да направим и оная вечер в пещерата, а после ще те разрежем цялата, от корема нагоре, ще ти отрежем хубавичката глава — ще направим всичко точно както трябваше да бъде тогава, точно както аз исках да бъде преди тринайсет години.
Искаше й се да събере смелост, да се обърне и да го удари, да се опита да захапе гърлото му. В състояние беше да направи такова нещо, ако беше убедена, че ще го заболи; не би й било противно. Имаше достатъчно кураж и злоба да му се нахвърли като диво животно, достатъчно злоба да почувства как кръвта му бълбука в гърлото й, без да се задави. Но се боеше, че може да го нарани, а той да не кърви, да се окаже все пак мъртъв. Знаеше, че това е невъзможно. Но след като отново бе видяла Харч, след като отново се бе взряла в сивите му очи, след като беше забелязала, че са изпълнени с арктическа омраза, вече не можеше да се придържа към старателно осмисленото си отрицание на свръхестественото. Вярата й в научния подход и в разума претърпя нов крах; отново се бе превърнала в лигава страхливка, която не владее положението — мразеше и това положение, и себе си, но все пак не го владееше.
Припомни си думите на Джеликоу — известно време за тебе това ще е адът.
Задърпа вратата съвсем отчаяно и тя се отвори със скърцане. Все пак не е била заключена, а само заседнала от влагата вън.
— Само си хабиш силите, сладурче — подхвърли Харч. — Пази си ги за петък. Ще се разсърдя, ако бъдеш прекалено капнала тогава.
Тя с мъка излезе през вратата, мина през покрития вход и по трите стъпала към алеята. Побягна към вратата на оградата, към дъжда и вятъра.
Докато тичаше по тъмната улица, а водата от дълбоките локви влизаше в обувките й, дочу гласа на Харч от входа на къщата:
— … не е нужно… безсмислено… няма къде да се скриеш…
Сюзан се доближи до кино „Главна улица“, като вървеше през странични алеи и паркинги. Преди да заобиколи ъгъла на залата и да излезе на тротоара на добре осветената главна улица, тя се огледа внимателно, като проверяваше има ли някъде полиция.
Гишето за билети бе затворено. Последната прожекция за вечерта вървеше и повече билети нямаше да се продават.
Блъсна входната врата и влезе във фоайето. Там нямаше жив човек.
Но беше топло, възхитително топло.
Светлините на бюфета бяха изгасени и това й се стори странно. След като кината правеха повече пари от продажба на храни и напитки, отколкото от процента, който получаваха от цената на билетите, обикновено бюфетът оставаше отворен, докато не си тръгнеше и последният посетител, след като е видял последната сцена в последната прожекция за вечерта.
От салона долиташе музика и Дъдли Мур пиянски се кискаше. В момента явно показваха „Артър“.
Беше дошла в киното, защото трябваше да се стопли и изсуши; по-важно от това обаче беше да седне и да мисли, мисли, мисли — преди да се побърка окончателно. От момента, когато беше влязла в полицейското управление и бе срещнала Джеликоу, тя най-вече реагираше, a не действаше разумно — съзнаваше, че трябва да престане да се носи по течението. Необходимо беше отново да поеме нещата в свои ръце.
Беше се поколебала дали да не отиде по-нагоре по улицата, до кафенето „Пленти Гуд“, но се притесни, че полицейските патрули може да я забележат през големите стъклени витрини на заведението. Киното обаче представляваше тъмно и дискретно убежище.
Пресече застланото с луксозен мокет фоайе, стигна една от подплатените врати, отвори я, колкото да се промуши тихо, и я затвори зад гърба си.
На екрана Артър току-що се бе събудил след нощ, прекарана в разврат. В този епизод беше и първата поява на Джон Гилгуд. Сюзан бе гледала филма още, когато го бяха пуснали — в началото на миналото лято. Всъщност толкова го бе харесала, че бе отишла и втори път. Знаеше, че сцената, която прожектираха сега, е по-скоро в началото на филма. Оставаше поне един час до края на прожекцията. Един час, който щеше да прекара на сухо и топло и ще използва времето, за да се опита да осмисли събитията от тази вечер.
Очите й още не бяха привикнали към мрака на киното. Не можеше да различи цяла тълпа ли са зрителите или са ca неколцина. После си спомни, че бе забелязала само две коли в паркинга отпред. В салона едва ли имаше тълпа, защото не са много хората, които биха тръгнали пеша към киното в такава нощ.
Беше застанала до място на последния ред в лявата страна на централния блок, защото виждаше добре единствено него и бе уверена, че е празно. Предпочете да седне на него вместо да тръгне да търси нещо по-усамотено и да привлече вниманието на хората. Мокрите й дрехи изскърцаха, докато се отпускаше; останаха студени и прилепнали към кожата й.
Престана да забелязва филма.
Замисли се за призраци.
За демони.
За движещи се мъртъвци.
Отново реши, че не може да приеме свръхестественото обяснение. Поне още не. От една страна, никаква полза не би могла да се извлече от впускането във възможностите на окултното, защото ако това е обяснението, тя не би съумяла да направи каквото и да е, за да се спаси. Ако всички сили на ада са се обединили срещу нея, със сигурност е загубена, така че би могла спокойно да изключи тази възможност.
Изключваше и лудостта. Може би наистина бе луда, но при това положение не би могла да предприеме съвършено нищо и следователно нямаше смисъл дори да го допуска. И така, оставаше й единствено теорията за заговора. А и това не беше кой знае каква теория. Нямаше ни най-малката представа кой, как и защо.
Докато си блъскаше главата над тези три основни въпроса, за малко я прекъсна вълната смях, която премина през салона. Макар че бе дошла като реакция на определено смешна сцена в „Артър“, тоест беше
