съвсем на място, в смеха имаше нещо, което й прозвуча подчертано странно.
Разбира се, силата на смеха показваше, че в салона има доста зрители, поне стотина, дори и повече, а това явно бе изненада, като се имат предвид самотните две коли на паркинга. Но не това бе странното. Нещо друго. Нещо в самото звучене.
Смехът утихна и тя отново се замисли за плановете си за бягство.
В кой момент нещата бяха тръгнали наопаки? Веднага след като бе напуснала болницата — или по-скоро след като бе напуснала „Майлстоун“, — тогава бе започнало всичко. Ключовете в понтиака. Прекалено удобно. Което предполагаше убеденост от тяхна страна, че ще се опита да избяга, че всъщност бяха искали тя да опита. Понтиакът е бил оставен там специално заради нея.
Но защо са смятали, че ще й дойде наум да потърси ключовете в колата? И как биха могли да са така сигурни, че ще се отбие в полицейското управление?
Откъде биха могли да знаят, че ще позвъни в дома на Шипстатови за помощ? В Уилоуок имаше стотици други къщи, други хора, към които би могла да се обърне. Защо двойникът на Харч я бе чакал така уверено у Шипстатови? Знаеше кой е най-правдоподобният отговор на собствените си въпроси, но не искаше да повярва в него. Не искаше дори да мисли за това. Може би винаги са знаели каква ще бъде следващата й стъпка, защото са я програмирали по този начин. Възможно е да са имплантирали някои основни указания в подсъзнанието й още докато е била в кома. Така би могло да се обясни защо никога не тръгваха сериозно подир нея, когато им бягаше — просто знаеха, че ще попадне в ръцете им по-късно, на предварително избрано място.
Може би у нея изобщо нямаше собствена воля. От това предположение й стана зле на стомаха…, а също и на душата.
Кои бяха тези тайни манипулатори, които разполагаха с такава божествена сила над нея?
Мислите й се прекъснаха от нова вълна силен смях, която премина през салона, и този път тя осъзна какво е странното в звука. Беше смях на младежи — по-висок от смеха на обикновената публика, по-бърз, по-непосредствен и по-пронизителен от смеха на възрастните.
Очите й бяха посвикнали с мрака в салона, затова вдигна глава и се огледа. Имаше поне двеста зрители. Не, по-скоро триста. Изглежда, всички, които Сюзан можеше да различи покрай себе си, бяха деца. Но не съвсем малки. Тийнейджъри. Между тринайсет- и осемнайсетгодишни, нещо такова. От гимназията и първите курсове на колежите. Доколкото можеше да прецени, тя беше единственият възрастен в салона.
Защо триста деца бяха излезли сред силната буря, за да гледат филм, който се върти вече от шест месеца? И какви са тези безотговорни родители, които са подложили децата си на риска да хванат пневмония или, още по-лошо, на поразяване от гръмотевица само за да отидат на кино?
Сети се за дванайсетте деца в къщата на Шипстатови, за блестящите им в синьо от отражението на телевизионния екран очи.
В Уилоуок, изглежда, имаше повече деца, отколкото човек би могъл да очаква в такова градче.
И какво, по дяволите, беше общото между тези деца и собственото й положение?
Имаше нещо. Съществуваше някаква връзка, но тя не можеше още да си обясни каква е.
Докато си блъскаше главата върху странностите в поведението на уилоуокската младеж, видя, че вратата вляво от екрана се отваря. От стаята зад вратата струеше бледа синя светлина. Оттам в залата влезе висок човек, като затвори вратата зад гърба си. Той запали електрическото си фенерче с тънък лъч и го насочи към пода пред себе си.
Разпоредител?
Тръгна през салона.
Към Сюзан.
Салонът бе доста голям — широчината му можеше да се нанесе три пъти върху дължината. Разпоредителят беше направил поне пет-шест крачки по издигащата се централна част на салона, когато Сюзан, благодарение на някакво шесто чувство, усети, че той представлява заплаха за нея.
Изправи се. Мокрите дрехи все така лепнеха по тялото й.
Беше дошла в салона само преди петнайсет минути и не беше успяла да изсъхне; затова и не й се тръгваше. Разпоредителят се приближаваше.
Тесният лъч на фенерчето подскачаше с всяка негова крачка.
Сюзан се измъкна от мястото си и тръгна по пътеката на централната част. Взираше се в мрака и се опитваше да види лицето на разпоредителя.
Той беше на дванайсетина метра от нея и идваше бавно, без да се вижда зад лъча на фенерчето. На фона на екрана се забелязваше само силуетът му. Дъдли Мур каза нещо смешно. Публиката се засмя. Сюзан се разтрепери.
Джон Гилгуд каза нещо смешно, а Лайза Минели му отговори с друга смешка; публиката отново се засмя.
„Ако съм била програмирана да открадна понтиака мислеше си Сюзан, — да отида в полицейското управление и в къщата на Шипстатови, тогава навярно са ме програмирали и да дойда тук вместо да отида по-нагоре в кафенето «Пленти Гуд» или някъде другаде.“
Разпоредителят вече беше на не повече от десет метра. Тя направи три крачки назад, към изхода за фоайето. Пресегна се и хвана дръжката.
Разпоредителят вдигна фенерчето и престана да осветява пода пред себе си, сега го насочи право в лицето й.
Лъчът не беше много силен, но успя да я заслепи, защото вече бе привикнала към тъмнината.
„Един от тях е — помисли си тя. — Един от мъртъвците.“
Навярно Куйнс, защото той още не се е появявал тази вечер!
Или пък Джери Стийн, с отделящото се от костите му лице, облечен в спретнатата разпоредителска униформа, който идваше да й каже здрасти, да я помоли за една целувка.
В това няма нищо свръхестествено, опитваше се да се убеди тя, като отчаяно се мъчеше да не се поддава на паниката.
Може би беше Джери, със сиво лице, зелени торбички около очите, кафяво-черни мехури от разложението, стърчащи от ноздрите му. Може би беше Джери, дошъл да я прегърне, да я вземе в ръцете си. Може би щеше да доближи лице до нейното, да постави устни върху нейните, да пъхне студения си, лигав език в устата й, да я целуне като противен израз на гробовната си страст.
Сюзан отвори вратата и затича през фоайето по мекия мокет, през входната врата, като не смееше да се обърне назад. Зави надясно покрай ъгъла на сградата, излезе на паркинга и се запъти към тъмната алея. Пое дълбоко влажния въздух и се почувства, като че ли диша мокър памук.
След секунди дрехите й станаха отново мокри, сякаш изобщо не бе влизала в киното.
Усети остра болка в краката си, но реши да не й обръща внимание. Каза си, че ако се наложи, може да тича и цяла нощ.
Знаеше обаче, че се заблуждава. Изчерпваше бързо малкото сили, които бе успяла да натрупа през последните пет дена. Чувстваше се изтощена. Почти напълно.
Сервизът „Арко“ беше затворен за нощта. Дъждът обливаше колонките за бензин, тропаше по големите витрини, барабанеше по металните врати на гаражите.
В сенките до гаража имаше телефонен автомат. Тя влезе в будката, но не затвори вратата след себе си, защото така би се включило осветлението.
Беше развалила един долар на автомата в една обществена пералня, където се използваха само монети. Пусна пет цента и се свърза с централата.
Вече трепереше цялата, беше нещастна и изтощена от студа.
— Централата.
— Ало, централа, бих искала да ми наберете един междуградски номер за сметка на моя домашен телефон.
— С кой номер искате да се свържете, моля?
Сюзан й даде телефона на Сам Уокър в Нюпорт Бийч. Беше излизала с него повече от година и отношението му към връзката им беше по-сериозно от нейното. Бяха се разделили доста мъчително
