миналата пролет, но продължаваха да са приятели; от време на време разговаряха по телефона, а понякога и се срещаха в любимите на двама им ресторанти и тогава вечеряха заедно, защото не бяха напълно отчуждени един от друг.
Крайно усамотеният й начин на живот, при който разчиташе единствено на себе си и правеше всичко сама, навярно беше причината да няма близки приятелки, към които да се обърне за помощ. Нямаше по- близък човек от Сам, а и него не беше виждала почти пет седмици преди да замине на почивка в Орегон.
— На кой номер искате да се запише сметката за разговора? — попита телефонистката.
Сюзан й каза номера на домашния си телефон в Нюпорт Бийч.
След като бе избягала от кино „Главна улица“, бе решила, че не би могла да избяга от Уилоуок, ако не й помогне някой отвън. Не беше сигурна дали ще успее да убеди Сам, че е в опасност и че на уилоуокската полиция не може да се вярва. Макар и да знаеше, че тя не взема опиати, нито пие прекалено, той би се зачудил дали е на себе си. А тя не би могла да му разкаже цялата история, дори и по-голямата й част — тогава той определено би си помислил, че тя страда от някакво психическо разстройство. Трябваше да му се каже само най-необходимото, което да го накара да й се притече на помощ или да успее да го убеди да й изпрати ФБР, което да направи нещо за нея.
ФБР, за Бога! Звучеше толкова нелепо. Но къде другаде би могла да се обади, когато на местната полиция не може да се вярва? Къде? Освен това тук имаше замесено и отвличане, а отвличанията са федерални престъпления и са под юрисдикцията на ФБР.
Би се обадила и сама в орегонската служба на Бюрото, но не мислеше, че ако говори със съвършено непознат човек, би могла да го убеди за характера на неприятностите си. Не бе уверена дори, че ще успее да убеди Сам, който я познаваше много добре.
Телефонът на Сам в Нюпорт Бийч започна да звъни. „Моля ти се, бъди си вкъщи, моля ти се“ — мислеше си тя.
Леден порив на вятъра нахлу през отворената врата на будката. По гърба й пръснаха силни дъждовни струи. Телефонът на Сам звънна три пъти. Четири.
Моля ти се, моля ти се, моля ти се… Пети път.
После някой вдигна слушалката:
— Ало.
— Сам?
— Ало.
По линията имаше много пукане.
— Сам?
— Да. Кой е?
Гласът беше слаб.
— Сам, аз съм, Сюзан. Последва колебание.
— Сузи?
— Да.
— Сузи Торнтън?
— Да. — Изпитваше облекчение, че е успяла да се върже с някого отвъд Уилоуок.
— Къде се намираш? — попита я той.
— В Уилоуок, Орегон.
— Какъв смок в Орегон?
— Не, не. Град Уилоуок. — Тя каза името по букви.
— Звучиш като че ли се обаждаш от Таити или нещо такова — подхвърли той, щом шумът в слушалката за малко отслабна.
Като го слушаше, бе обладана от ужасно подозрение, което започна да се размотава като змия в съзнанието й. Нова студена тръпка премина през тялото й, хлад полази и по гръбнака й.
— Много слабо те чувам — оплака се тя.
— Нали ти казах — повтори той — като че ли се обаждаш от Таити.
Сюзан опря здраво слушалката в ухото си, сложи ръка и върху другото ухо и се поколеба:
— Сам, гласът ти…
— Какво? Сузи, там ли си?
— Сам… ти… не говориш като себе си.
— Сузи, какво има?
— Сам, изобщо не говориш като себе си.
— Сузи, за какво става дума?
Тя отвори уста, но не успя да се принуди да произнесе ужасяващата истина.
— Сузи?
Човек не можеше да има доверие дори и на проклетата телефонна компания в Уилоуок.
— Сузи, там ли си?
Гласът й се прекърши от ярост и гняв и тя изрече немислимите думи:
— Ти не си Сам Уокър.
Шум по жицата. Тишина. Още шум.
Накрая той се изкиска и се съгласи:
— Разбира се, че не съм Уокър, глупава кучко. Беше смехът на Карл Джеликоу.
Почувства се хилядагодишна и още по-стара — древна, изхабена, сбръчкана и куха.
Вятърът промени посоката си, задуха в стената на телефонната будка, задрънча в стъклата.
— Защо продължаваш да си мислиш, че ще ти е толкова лесно да се измъкнеш от нас? — попита я той.
Сюзан не отговори.
— Няма къде да се скриеш. Няма къде да избягаш.
— Мръсник — процеди тя.
— Свършено е с тебе. Край — заяви Джеликоу. — Добре дошла в ада, тъпа курво.
Тя трясна телефонната слушалка.
Излезе от будката и огледа окъпания от дъжда сервиз и улицата зад него. Нищо не помръдваше. Никой не се виждаше. Никой не я преследваше. Засега.
Все още бе свободна.
Не, не свободна. Беше завързана засега на доста дълга каишка, но не беше свободна. На каишка — а изпитваше чувството, че ще започнат да я издърпват.
Походи малко, като почти не усещаше вече дъжда и студения вятър и упорито пренебрегваше болката в краката; не можеше да измисли някакъв нов план за бягство. Сега просто убиваше времето, чакаше ги да дойдат за нея.
Спря пред лютеранската черква „Сейнт Джон“.
Вътре светеше. Лъчите минаваха през големите сводести стъклописи и оцветяваха на около метър дъжда в червено, синьо, зелено и жълто; образуваха дъга в носената от вятъра мъгла.
До черквата имаше и жилище за свещеника — викторианска двуетажна постройка с островърх покрив и еркерни прозорци на втория етаж. Добре поддържаната морава се осветяваше от фенер от ковано желязо от външната страна на алеята и два по-малки върху колоните до покрития вход. На вратата имаше табела с надпис:
ПРЕП. ПОТЪР Б. КИНФИЙЛД.
Сюзан остана няколко минути пред къщата на преподобния Кинфийлд с опряна върху външната врата ръка. Вече нямаше сили да продължи, но беше прекалено горда да легне на улицата и да се предаде като бито куче.
Без особена надежда, но и без да има какво друго да направи и къде да отиде, тя накрая мина по алеята и се изкачи по стъпалата на покрития вход. На духовниците се предполага, че човек може да има доверие. Дали това ще се окаже вярно и за свещениците в Уилоуок? Едва ли. Натисна звънеца.
Макар че лампите отвън светеха силно, самата къща беше тъмна. Това не означаваше непременно, че преподобният го няма вкъщи. Може би си е легнал. Все пак беше късно. Тя нямаше представа точно колко
