„НЕОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ: ДЕН НА ВСИ СВЕТИИ“. Махна лентата, с която един от тях бе залепен, и го отвори. Беше претъпкан с маски — таласъми, вещици, джуджета, вампири, Франкенщайновото чудовище, върколаци, извънземни същества и подбрани зли духове. Отвори следващия кашон и откри сбирка от принадлежности за увеселения по случай Деня на вси светии — оранжеви и черни книжни декоративни ленти, фенери от тиква, снопове индианска царевица, черни книжни фигури на котки и духове. Огромната сбирка от празнични съоръжения не беше предназначена само за увеселенията в черквата „Сейнт Джон“; тук имаше достатъчно материал, за да се украси целият град и да се облекат всичките му деца.
Вървеше по пътечките и разглеждаше етикетите на някои от останалите стотици контейнери:
| НЕОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ: | ДЕНЯТ НА СВЕТИ ВАЛЕНТИН |
| ОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ: | КОЛЕДА |
| ОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ: | НОВА ГОДИНА |
| ОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ: | ДЕНЯТ НА НЕЗАВИСИМОСТТА |
| ОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ: | ДЕНЯТ НА БЛАГОДАРНОСТТА |
| ЧАСТНИ СЪБИРАНИЯ: | КЪПАНЕ НА БЕБЕ |
| ЧАСТНИ СЪБИРАНИЯ: | РОЖДЕНИ ДНИ |
| ЧАСТНИ СЪБИРАНИЯ: | ГОДИШНИНИ ОТ СВАТБИ |
| ЧАСТНИ СЪБИРАНИЯ: | ПРИЗНАВАНЕ НА ЕВРЕЙСКИТЕ МОМЧЕТА ЗА МЪЖЕ |
| ЧАСТНИ СЪБИРАНИЯ: | БЕКЯРСКИ ПРАЗНЕНСТВА |
Сюзан накрая престана да разглежда кашоните и металните шкафове, защото осъзна, че там няма да открие никакви отговори. Многообразието им само повдигаше нови въпроси около Уилоуок. Всъщност колкото повече проучваше сбирката, толкова по-смутена, объркана и потисната ставаше. Чувстваше се като Алиса, която е преследвала белия заек, но се е озовала в значително по-странна и по-непредразполагаща дупка от дружелюбната Страна на чудесата. Защо в лютеранската черква „Сейнт Джон“ имаше костюми за еврейски религиозни тържества? Не беше ли странно съоръженията за бекярски тържества да се съхраняват в черква? Порнографски филми, плакати с голи жени, празнични салфетки с изрисувани мръсни карикатури — и всичко това в черква! Защо свещеническото жилище не се използваше като дом? Дали преподобният Потър Б. Кинфийлд съществуваше, или беше измислен, просто име върху табелата? И ако го имаше, къде ли живееше, щом не тук? Наистина ли в Уилоуок живееха четири хиляди или повече маниакални колекционери, които никога не хвърлят нищо. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Но при по-внимателно оглеждане в Уилоуок нямаше абсолютно нищо, което да не е странно.
Колко ли от останалите сгради в града не бяха онова, което изглеждаха?
Тя уморено излезе от пътечките между сандъците и се върна при входната врата. Ставаше все по- несигурна. Чудеше се дали изобщо ще й се удаде да се измъкне от дупката на заека, да се върне в истинския свят.
Едва ли.
Когато излезе отново навън, едва стоеше на крака. Усещаше пропитите си от дъжда дрехи като натежали поне с един тон. Не можеше да повярва, че дъждовните капки се стоварват върху й с такава сила, а вятърът й нанасяше удари като с парен чук, които всеки миг можеше да я смъкнат на колене.
Знаеше, че Харч и останалите рано или късно щяха да дойдат за нея, но дотогава просто й се искаше да приседне някъде на топло. Бе загубила всяка надежда за бягство.
Топло би трябвало да е в черквата. Там поне би било сухо, а и не би я духал студеният вятър. Ако черквата беше истинска, разбира се. Ако не беше само фасада като фалшивите декори на холивудските уестърни.
Така или иначе в черквата светеше. Може би това беше добър признак; може би имаше и някакво отопление.
Изкачи се по дванайсетината тухлени стъпала до тежките, ръчно резбовани букови врати с надежда, че няма да са заключени.
Черковните врати би трябвало да са винаги отворени, по двайсет и четири часа в денонощието, така че човек да може да влезе и да се помоли, да получи утеха всеки път, когато му е нужно да избяга от житейските несгоди. Така би трябвало да бъде, но можеш ли изобщо да бъдеш сигурен за каквото и да е в добрия стар Уилоуок, Орегон?
Достигна входа. Вратите бяха четири, два двойни комплекта. Опита най-дясната. Беше отключена. Поне нещо в Уилоуок беше както трябва. Като дръпна вратата и се готвеше да влезе, дочу шум от мотора на кола по улицата зад гърба си. Гумите съскаха по мократа настилка. Изскърцаха спирачки. Обърна се и погледна надолу.
До тротоара пред черквата беше спряла една линейка. На едната й страна имаше надпис — УИЛОУОКСКА ОБЩИНСКА БОЛНИЦА.
— Такова кретенско нещо изобщо няма — си каза Сюзан учудена, че все още е способна да се разгневи въпреки цялото си отчаяние и потиснатост.
Джеликоу и Паркър излязоха от линейката и вдигнаха очи към нея. Вече не бяха в униформите на местни полицаи. Носеха бели дъждобрани и бели шапки за дъжд, черни ботуши. Отново играеха ролята на санитари от болницата.
Тя нямаше намерение да бяга от тях. А и не можеше. Силите и волята я бяха изоставили, бе изчерпана.
От друга страна, нямаше намерение да слиза по стъпалата и да им се предостави. Трябваше да се качат, да я вземат и да я отведат в линейката.
Междувременно щеше да влезе вътре на топло, да навлезе в черквата, доколкото я държат краката, така че двамата да трябва да я носят повече, когато я пренасят до линейката. Беше слаба и навярно безсмислена форма на протест. Много трогателна. Но в момента бе способна да им окаже само пасивна съпротива.
В черквата наистина беше топло. Чудесно, Тя прекоси вестибюла. Влезе в основната зала. Тръгна по централния кораб. Към олтара.
Беше красива черква. С много дървени, мраморни и медни орнаменти. Сигурно ще е прекрасна през деня, когато светлината прониква през стъклописите и огрява всичко в светли отсенки.
Чу как преследвачите й влизат в черквата след нея.
Изтръпналите й крака я отведоха чак до най-предната черковна пейка, но тя знаеше, че ще се огънат под нея, ако направи и още една стъпка.
— Хей, курво — повика я Джеликоу от задната част на черквата.
Реши да не се обръща с лице към тях, да не им позволява да разберат колко се страхува.
Седна на най-предната добре полирана пейка.
— Ало, кучко.
Сюзан продължаваше да гледа напред към големия меден кръст зад олтара. Съжаляваше, че не е религиозна, че разпятието не може да я утеши.
В предната част на черквата, вляво от олтара, вратата към ризницата се отвори. Оттам излязоха двама души. Ърнест Харч. Ранди Лий Куинс.
Степента, до която бяха стигнали при манипулациите си с нея, вече пролича. Бягството й не е било нейно хрумване. Било е тяхна идея, част от техния план. Бяха я дразнили, както понякога котката си играе със заклещената мишка — оставяха я да мисли, че пътят към спасението е възможен, позволяваха й да се измъкне за малко, да направи няколко стъпки, после отново грубо я сграбчваха. Амулетът не е бил изпуснат случайно в тоалетната. Бил е оставен там нарочно, за да я тласне към ново бягство, така че котките да се насладят на забавлението си.
Всъщност никога не бе имала истинска възможност. Харч и Куинс се спуснаха по стъпалата пред олтара и преминаха към мястото за причастие.
Джеликоу и Паркър се появиха в кораба от нейната страна. И двамата се хилеха.
Тя бе немощна. Не можеше дори да вдигне ръка, за да се защити, камо ли да ги удари.
— На тебе цялата работа достави ли ти същото удоволствие, което изпитахме ние? — попита я Карл Джеликоу.
Паркър се изсмя.
Сюзан не отвърна нищо. Гледаше право пред себе си. Харч и Куинс отвориха вратичката на мястото за причастие, излязоха и тръгнаха към първата пейка, към Сюзан. Гледаха я отгоре надолу и се усмихваха.
