Всички се усмихваха.
Тя бе отправила поглед в празното пространство между двамата, опитваше се разпятието непрекъснато да е пред очите й. Не искаше да ги остави да видят как се тресе от страх, беше твърдо решила да ги лиши от това удоволствие, поне сега.
Харч се надвеси право над нея и така я принуди да го погледне.
— Горката сладурана. — Дрезгавият му глас превръщаше в пародия опитите му да покаже, че й съчувства. — Уморена ли ни е малката кучка? Да не си е скъсала задничето от тичане тази вечер?
Сюзан искаше да затвори очи и да се отдръпне в мрака, който я изпълваше цялата. Искаше да се затвори в себе си за дълго, дълго време.
Успя да се пребори с импулса си. Срещна омразния, леденосив поглед на мъчителя си, стомахът й се сви, но не обърна глава.
— Надявам се да не е така — обади се Куинс. — Искаше ми се сам да й отрежа езика!
Джеликоу се изкикоти. Харч се обърна към Сюзан:
— Искаш ли да знаеш какво става?
Тя не отговори.
— Искаш ли да знаеш каква е цялата работа, Сюзан?
Тя го гледаше мрачно.
— Ох, толкова си силна — подигравателно процеди той. Силна и мълчалива. Обичам силните и мълчаливи хора.
Останалите трима се изсмяха.
— Сигурен съм, че те интересува какво става, Сюзан — продължи. — Всъщност убеден съм, че умираш да научиш.
— Умира — съгласи се захилен Джеликоу. Останалите също се засмяха, като че ли споделяха някаква обща тайна.
— Автомобилната ти злополука — подхвана Харч. — На три километра южно от разклонението за хотел „Вютоп“. Тази част от историята е вярна.
Тя не искаше да бъде въвлечена в разговора.
— Ти превъртя колата над насипа. Удари я в няколко големи дървета. За това не сме те излъгали. Останалото, разбира се, си е чиста измислица.
— Всички сме безсрамни лъжци — отново се закикоти Джеликоу.
— Не си била три седмици в кома. — Харч явно искаше да й разкаже всичко. — И болницата беше фалшива, разбира се. Цялата работа се състоеше от лъжи, измами, хитри игрички, беше просто възможност да се позабавляваме с теб.
Тя чакаше, без да отвръща глава от студените му очи.
— Не си имала възможност да слабееш по време на комата — допълни той. — Умря веднага при самата катастрофа.
„По дяволите — уморено си мислеше тя. — Какво ли са намислили сега?“
— Веднага — съгласи се Паркър.
— Изключително сериозна травма на главата — намеси се и Джеликоу.
— А не само дребна раничка на челото — поясни Куинс.
— Мъртва си, Сюзан — настоя Харч.
— И сега си тук с нас — кимна Джеликоу.
„Не, не, не — мислеше си тя. — Не може да бъде. Това е лудост.“
— Ти си в ада — съобщи Харч.
— С нас — допълни Джеликоу.
— А нашата задача е да те забавляваме — усмихна се Куинс.
— Което ще ни бъде много приятно — засмя се Паркър.
— Страшно — присъедини се и Куинс.
Не!
— Не си мислила, че ще се озовеш тук, а? — запита Джеликоу.
— Такава сладка кучка като теб… — погледна я Паркър.
— … би трябвало да има много тайнички пороци — довърши Джеликоу.
— Наистина се радваме, че успя — доволен каза и Куинс.
Харч само я гледаше втренчено; от студения му взор тя цялата изстиваше.
— Да си направим тържество — предложи Джеликоу.
— Безкрайно тържество — поясни Куинс.
— Само петимата… — започна Джеликоу.
— … стари приятели — приключи Паркър.
Сюзан затвори очи. Знаеше, че не е вярно. Не можеше да е вярно. Няма такова място като ада. Няма нито ад, нито рай. Винаги е била убедена в това.
Но нали невярващите отиват в ада?
— Хайде да я чукаме сега, направо тук — предложи Джеликоу.
— Да — зарадва се Куинс.
Тя отвори очи.
Джеликоу спускаше ципа на панталона си.
— Не. Утре вечер — отсече Харч. — На седмата годишнина от смъртта ми. Искам и тя да разбере колко важно е това.
Джеликоу се поколеба с наполовина откопчан дюкян.
— Освен това — замисли се Паркър — нали искаме да й го направим, където трябва. Тук мястото не е подходящо.
— Точно така — съгласи се Харч.
„Моля ти се. Боже, моля ти се — мислеше си Сюзан, — остави ме да се върна отново в дупката на заека… или нека просто да заспя. Мога просто да си легна тук на пейките… и да заспя… завинаги.“
— Хайде да разкараме оттук кучката. — Харч се изправи, сграбчи пуловера й и я повдигна. — Отдавна чакам да дойде този момент — прошепна й той отблизо.
Тя се опита да се откъсне от него.
Той й зашлеви шамар.
Зъбите й изтракаха, образите се размазаха пред очите й. Клюмна и усети как я подхващат и други ръце.
Изнесоха я от черквата. Не проявиха никакво внимание към нея.
В линейката я привързаха към леглото, а Харч започна да приготвя инжекция.
Накрая тя успя да се изтръгне от летаргията си и попита:
— Ако това е адът, защо е нужно да ми биете инжекция, за да ме приспите? Защо просто не ми отправите някое заклинание?
— Защото така е много по-приятно — захилен отвърна той и с дива радост заби иглата в ръката й.
Тя изкрещя от болка. После заспа.
ГЛАВА 17
Мъждукаща светлина.
Танцуващи сенки.
Висок, тъмен таван.
Сюзан беше в легло. Болнично легло.
Ръката я болеше на мястото, където Харч злобно бе забил спринцовката. Цялото тяло я болеше.
Не беше старата й стая. В това помещение беше хладно, прекалено хладно за болница. Тялото й под одеялата беше топло, но раменете, вратът и лицето й бяха доста изстинали. Освен това тук беше влажно и мъгливо. Много мъгливо.
И познато.
Пред очите й всичко бе зацапано. Примигна, но все още не виждаше нищо.
