— Сега мой ред ли е?
Той пъхна пистолета в страничния си джоб.
В другата си ръка носеше някаква чанта и я пусна на леглото до нея. Не, не беше чанта. Калъф от възглавница, натъпкан с нещо.
— Да се махаме оттук — каза.
Започна да изважда дрехи от калъфката. Нейни дрехи. Гащички. Тъмни панталони. Бял пуловер. Мокасини.
В дъното на калъфката имаше още един голям, кръгъл предмет и тя го гледаше с нарастващ страх. Отново я обзе усещането, че спи, реалността избледня и изведнъж реши, че последният предмет в калъфката е отрязаната, гниеща глава на Джери Стийн.
— Не! — извика. — Стига!
Той извади последния предмет. Беше просто дънковото й яке, навито на топка.
А не глава на мъртвец.
Но тя не се почувства по-добре. Все още бе объркана, не успяваше да се залови за реалността и да се успокои.
— Не — отсече. — Не. Вече не мога да понасям. Просто свършвай.
Макгий я погледна за миг странно, а после сините му очи показаха, че се е досетил:
— Мислиш си, че това е декор за още една поредица от гадни малки сцени.
— Много, много съм уморена — призна си тя.
— Не е — настоя той. — Не е декор.
— Просто искам всичко това да свърши.
— Виж, половината от умората ти се дължи на наркотика, който са ти слагали. След малко ще се освежиш.
— Махай се.
Вече не можеше да държи главата си изправена. Отпусна се на възглавниците.
Дори не я беше грижа, че лежи гола пред него. Не се протегна към завивката. А и не беше сигурна, че биха й стигнали силите да я издърпа. Освен това всеки опит за благоприличие би изглеждал нелеп след всичко, което вече й бяха направили, след всичко, което бяха видели.
Беше й студено. Но и това нямаше значение. Нищо нямаше значение.
— Слушай — започна Макгий, — не съм очаквал, че ще разбереш какво става. Ще ти обясня после. Сега просто ми имай доверие.
— Някога ти имах — промълви Сюзан. — Вярвах ти.
— И ето ме сега при тебе.
— Да. Ето те при мене.
— Тук съм, за да те спася, глупачке. — Изрече го с чувство, което приличаше на истинско смущение и обич.
— От какво ме спасяваш?
— От ада — отвърна той. — Напоследък не ти ли повтаряха все за това? За ада. Това е едно от изискванията на програмата.
— Програмата?
Той въздъхна и поклати глава:
— Сега нямаме време за това. Просто трябва да ми вярваш.
— Махай се.
Подхвана раменете й и я повдигна до седнало положение. Взе белия пуловер и се опита да мушне ръцете й в него.
— Стига толкова. — Тя се съпротивляваше, доколкото можеше. — Стига с тези отвратителни игри.
— Боже! — изстена той. Остави пуловера и й помогна да намести глава отново на възглавницата. — Стой така и слушай. Можеш ли да слушаш?
Преди тя да успее да му отговори, той извади тънко фенерче от джоба на сакото си, светна го и забърза нанякъде в мрака. Шумът от водопада, към който беше тръгнал, скоро заглуши стъпките му.
Може би сега щеше да я остави на мира. Или щеше да я довърши. Едното или другото. Затвори очи. Ревът на водопада изведнъж спря.
За секунда Гръмотевичният дом се превърна в дом на тишината.
Тя се намръщи и отвори очи. За миг си помисли, че е оглушала.
Макгий й извика някъде от тъмнината:
— Чуваш ли това? Беше само магнетофонен запис на водопад. — Докато говореше, се приближаваше към нея и вече нямаше шум, който да заглушава стъпките му. — Беше магнетофонен запис, който гърмеше през четири големи високоговорителя. — Дойде под светлината на свещите и изключи фенерчето си. — Най-сухият водопад на земята. А тази пещера? Тя е просто купчина от книжни макети на скали, мукава и лепило. Сценичен декор. Затова има само няколко свещи; ако можеше да видиш малко по-нататък, щеше да разбереш, че всичко е измама. Разположена си в средата на голям училищен гимнастически салон, така че да имаш чувството за обширно пространство отвъд мрака. Бих светнал лампите, за да ти покажа, но не искам да привличам вниманието им. Прозорците са затъмнени, но ако се види и най-малката светлина, някой би могъл да забележи и да се втурне насам. А колкото до мириса на мухъл, ако се чудиш, той е взет от консерва, за която дават гаранция, че ще накара пещерняците да се чувстват в свои води. Някои от нашите хора са я изготвили в лабораторията. Нали са много сръчни?
— Какво представлява Уилоуок? — попита тя, защото все пак се заинтересува въпреки страха, че отново я въвличат в някаква постановка.
— Ще ти обясня в колата — обеща й Макгий. — Сега нямаме време. Просто трябва да ми вярваш.
Тя се поколеба, главата й още се въртеше.
— Ако не ми вярваш — добави той, — може и никога, да не разбереш какво е Уилоуок.
Бавно въздъхна:
— Добре.
— Знаех си, че имаш дух — усмихна се той.
— Нужна ми е помощ.
— Знам.
Остави го да я облече. Чувстваше се като малко момиченце, когато той й нахлузваше пуловера, обуваше гащичките и дънките и накрая сложи и обувките й.
— Мисля, че няма да мога да ходя — усъмни се тя.
— Не съм и мислел да те карам да ходиш. Можеш ли поне да държиш фенерчето?
— Мисля, че да.
Той я вдигна:
— Лека си като перо. Голямо перо. Дръж се здраво за врата ми със свободната си ръка.
Тя насочи лъча, накъдето той й поръча, а той я изнесе от псевдопещерата през пода на гимнастическия салон. Светлината на фенерчето подскачаше по лъскавия паркет; по едно време видя, че минават под баскетболен кош. После се спуснаха по бетонно стълбище, минаха през врата, която Макгий бе оставил притворена, и се озоваха в съблекалня. Тук лампите светеха, а тримата мъртъвци бяха проснати в пространството между стаята на треньора и съблекалните. Джеликоу и Паркър бяха на пода. Половината от лицето на Джеликоу липсваше. В гърдите на Паркър се виждаха две дупки. Куинс лежеше на една пейка и по пода още се стичаше кръв от раната на врата му.
Макгий беше започнал да се запъхтява, но я пренесе между шкафчетата, покрай душовете и през друга притворена врата. Мина ребром през нея и се озоваха в добре осветен коридор.
На пода тук лежеше още един мъртвец.
— Кой е той? — попита Сюзан.
— От охраната.
Повървяха малко през коридора, завиха по друг коридор и излязоха до няколко метални врати, до които имаше нов труп, явно на втори войник.
— Изгаси фенерчето — заръча й Макгий.
Тя го щракна, а той натисна лоста за отваряне на една от металните врати и тогава се озоваха
