Макгий забави скоростта, спря и спусна прозореца си.
Сюзан чу скърцане от приближаващи се ботуши.
Войникът заговори, а Макгий му отвърна. Не на английски.
Тя така се стресна, когато ги чу да говорят на чужд език, че едва не ги погледна. Не й бе хрумнало да го попита защо е нужно да се прави на заспала, след като той имаше документи, с които щяха да минат през контролния пункт. Явно не бе искал да се налага тя да говори с охраната — една дума на английски и с двамата щеше да е свършено.
Чакането й се стори безкрайно дълго, но накрая чу как бариерата пред тях се вдигна. Колата тръгна.
Отвори очи, но не посмя да погледне назад.
— Къде се намираме? — попита.
— Не позна ли езика.
— За съжаление май го познах.
— Руски.
Не можеше нищо да каже. Тръсна глава — не, не.
— На петдесет километра от Черно море сме — продължи той. — Натам и сме тръгнали. Към морето.
— В самия Съветски съюз! Това е невъзможно. Направо е лудост!
— Но е вярно.
— Не. — Смутено се сви към вратата. — Не може да е вярно. Това е още една постановка.
— Не е — настоя той. — Изслушай ме сега.
На нея не й оставаше нищо друго. Нямаше намерение да се хвърля от забързаната кола. А дори и да можеше да излезе от колата, без да се убие, не би могла да тича. Не би могла дори и с ходене да стигне особено далече. Ефектът от опиатите бе започнал да изчезва и силите й се връщаха, но тя все пак бе изтощена и на практика безпомощна.
Освен това може би Макгий този път й казваше истината. Не би се обзаложила за това. Но все пак…
— Агентите на КГБ те отвлякоха, докато беше на почивка в Орегон — обясни й.
— Значи произшествие с колата не е имало?
— Не. Това беше просто част от програмата, която разработихме, за да улесним уилоуокското представление. Всъщност беше пленена в Орегон и изведена от САЩ с дипломатически полет.
— Защо не мога да си го спомня? — намръщи се тя.
— Беше упоена по време на цялото пътуване до Москва.
— Но поне би трябвало да помня как ме отвличат.
— Всичките ти спомени за това събитие бяха внимателно изтрити от съзнанието ти посредством някои химически и хипнотични средства…
— Промиване на мозъка.
— Да. Налагаше се да изтрием спомените ти за отвличането, за да може уилоуокската програма да ти се стори достатъчно правдоподобна.
Имаше десетки въпроси за Уилоуок и за програмата, която той непрекъснато споменаваше, но се сдържа и го остави да й разкаже както той намери за добре.
— В Москва първо те отведоха в ареста на КГБ, доста неприятно място в затвора Любянка. Когато не пожела да отговаряш на въпросите и при стандартните психологически уловки, играта е загрубяла. Не са те били или нещо подобно. Не е имало менгемета. Но в някои отношения е било по-зле и от физически тормоз. Изпробвали са широк спектър от неприятни опиати върху теб, медикаменти с изключително опасни странични ефекти, физически и психически вредни боклуци, които никога не би трябвало да се прилагат върху хора каквито и да са подбудите. Разбира се, всичко това е стандартна процедура в практиката на КГБ за извличане на данни от упорит информатор. Но веднага след като прибягнали до тези методи, веднага след като са се опитали да те принудят да отговаряш, се случило нещо странно. Ти си загубила цялата си съзнателна памет за работата си в „Майлстоун“, до най-дребния детайл, а на мястото, където са се намирали спомените, е останала само зееща дупка.
— Зеещата дупка продължава да е там — обади се тя.
— Да. Дори и под упойка, дори и съвършено спокойна, ти не си могла да съобщиш нищо на КГБ. Работили са упорито върху тебе в продължение на пет дена преди накрая да открият какво се е случило.
Макгий замълча и намали скоростта на колата, тъй като доближаваха малко село от около стотина къщи. Миниатюрното населено място по абсолютно нищо не напомняше на Уилоуок. И явно не беше в Америка. Ако не се броят няколкото пръснати електрически крушки, то сякаш принадлежеше към друг век. Покривите на някои от къщите бяха каменни, a на други дървени, при това с кръпки. Всички постройки бяха неугледни и мрачни, с много малки прозорци. Чувстваше се нещо средновековно.
Когато отминаха селото и излязоха отново на шосето, той отново натисна силно газта.
— Щеше да ми казваш защо съм загубила всичките си спомени за „Майлстоун“ — напомни му Сюзан.
— Да. Ами оказа се, че когато някой се кани да постъпи на работа върху някой проект на „Майлстоун“, той трябва ла се съгласи да се подложи на поредица от сложни процедури за промяна на поведението, които да го лишат от възможността да разговаря за работата си с когото и да е извън пределите на корпорацията. Ако не приеме този тип лечение, просто не го назначават. Освен това дълбоко в подсъзнанието на всички служители от „Майлстоун“ е вграден умно измислен психологически механизъм, който е в състояние да предизвика блокиране на паметта, което да попречи на възможните чужди агенти да ги насилят да им разкажат нещо съществено. Когато някой се опита да измъкне поверителна информация от служител на „Майлстоун“ с помощта на мъчения, опиати или хипноза, всички съзнателни познания на служителя за работата му веднага се оттеглят далече назад, в дълбокото му подсъзнание, зад непреодолима стена, откъдето не могат да се измъкнат.
Сега тя вече знаеше защо не може да си спомни дори как изглежда лабораторията й в корпорацията.
— Но всички спомени са още тук, някъде вътре в мен, нали?
— Да. Когато и ако напуснеш Съветския съюз, когато се завърнеш в Щатите, „Майлстоун“ положително ще разполага с някаква процедура за елиминиране на бариерата и за възвръщане на паметта ти. И навярно това е процедура, която може да се извърши единствено там между тебе и компютъра. След положителното установяване на самоличността ти чрез отпечатъци от пръстите, компютърът сигурно ще възпроизведе само за теб поредица от деблокиращи кодове. Това, разбира се, е само хипотеза. Ние всъщност не знаем как биха възстановили паметта ти; ако знаехме, щяхме да използваме същите методи. Вместо това решихме да приложим уилоуокската програма, като се надявахме да разбием бариерата с брутална поредица от психологически травми.
Нощният пейзаж профучаваше край тях. Околностите изглеждаха много по-гладки, отколкото бяха покрай Уилоуок. Имаше и по-малко дървета. Издигналата се луна озаряваше всичко с призрачно сияние.
Сюзан се отпусна в седалката си, и уморена, и напрегната, наблюдаваше лицето на Макгий, докато й говореше, опитваше се упорито да открие по него някакви свидетелства за измама, надяваше се отчаяно, че не подготвя постановката на още една брутална психологическа травма.
— Бариерата пред паметта може да бъде мотивирана от всяко чувство — любов, омраза, страх, — но най-действен е страхът — обясни Макгий. Той е бил възпиращото средство, използвано от „Майлстоун“ при работата им върху тебе. Страхът. На дълбоко подсъзнателно равнище ти изпитваш ужас да не откриеш каквото и да е за работата си, защото те са използвали хипнотични внушения и опиати, за да те убедят, че ще умреш по мъчителен и болезнен начин в мига, когато разкриеш и най-дребната подробност пред чуждите агенти. Страховата бариера е най-трудна за преодоляване, обикновено това е направо невъзможно — особено, ако е така добре имплантирана като твоята.
— Но сте открили начин.
— Не лично аз. На работа към КГБ има десетки учени, които са специалисти по похватите за
