саботаж и шпионаж. И се използват непрекъснато.
— Господи — възкликна Сюзан, — какви огромни средства трябва да се вложат в подобна програма! Маниакалните усилия, които са необходими да се основе и поддържа всичко това, са просто чудовищни. Дали наистина това си заслужава разходите?
— Съветското правителство е на това мнение — кимна Макгий. — И някои от постигнатите успехи са направо забележителни. Имат хора с отговорни длъжности в цялата американска космическа промишленост. Уилоуокски питомци има в армията, във флота и във военновъздушните сили не повече от няколкостотин, разбира се, но част от тях вече са сред висшия команден състав. Уилоуокските учени, които са на работа в информационните средства на СА разполагат с чудесна платформа за разпространение на дезинформация. От съветска гледна точна най-важните лоуокски възпитаници са един сенатор на САЩ, конгресмени, един щатски губернатор и още десетина влиятелни американски политици.
— Боже мой!
Тя временно забрави яда си и страха си, когато разбра огромните мащаби на цялата конспирация.
— Рядко се случва уилоуокски възпитаник да бъде превърнат в двоен агент и да започне да служи и на американците. Просто уилоуокските кадри са прекалено добре програмирани и прекалени фанатици, за да сменят пристрастията си. Болницата в Уилоуок, където ви държаха, служи като напълно обзаведен медицински център за града и е много по-добра от останалите болници другаде из Съветския съюз, но тя е също център за проучвания из областта на поведенческите изменения и контрола върху мозъчната дейност. Откритията й в тези области също са помогнали на уилоуокските деца да се превърнат в най-добре ръководената, най-преданата и най-надеждната шпионска мрежа в света.
— А ти? Какво ще кажеш за себе си, Макгий? Къде е твоето място? И наистина ли се казваш Макгий?
— Не. Истинското ми име е Димитрий Николников. Роден съм руснак, родителите ми са от Киев, трийсет и седем годишен съм. Джеф Макгий е уилоуокското ми име. Виж, и аз съм едно от уилоуокските деца, макар че това беше в самото начало на програмата, когато тук се набираха юноши и се правеше опит да се превърнат в дълбоко законспирирани агенти след подготовка от три-четири години. Още преди да започнат да работят само с три-четиригодишни деца. Аз съм един от малцината, които изобщо са станали двойни агенти. Макар че те още не го знаят.
— Но те ще открият всички трупове, които си оставил след себе си.
— Тогава вече отдавна няма да ни има.
— Толкова си сигурен.
— Не може иначе. — Той й се усмихна едва-едва. Алтернативата е просто немислима.
Сюзан отново почувства особената му сила, която беше една от причините да се влюби в него. „А дали още го обичам“ — зачуди се тя. Да. Не. Може би.
— На колко години беше, когато премина обучението си в Уилоуок?
— Нали ти казах, това беше още преди да започнат да ги вземат толкова малки и да ги обучават толкова много години. По мое време наборниците бяха дванайсет-тринайсетгодишни. Аз изкарах там от тринайсет до осемнайсетгодишна възраст.
— Значи си завършил подготовката си преди почти двайсет години. Защо тогава не са те внедрили в САЩ? Защо беше вече в Уилоуок, когато аз се появих?
Преди да успее да й отговори, движението по тъмния път пред тях започна да забавя ход. Камионите със светнали стопове започнаха един след друг да спират.
Макгий натисна спирачките на шевролета.
— Какво става? — изведнъж се разтревожи Сюзан.
— Това е Батумският контролен пункт.
— Какво е това.
— Станция за проверка на пътните листове пред северния вход към град Батуми. Оттам трябва да вземем кораба, който ще ни изведе от страната.
— Разказваш ми за това с такава лекота като че ли просто отиваме някъде за ваканцията си — забеляза тя.
— Може и тъкмо така да излезе, ако имаме още малко късмет.
Колоната от коли вече едва помръдваше, докато всеки от шофьорите показваше документите си на униформения мъж. Той бе въоръжен с автомат, преметнат през лявото му рамо.
Друг униформен мъж се надигаше до каросериите на някои от камионите и оглеждаше с помощта на фенерчето си вътрешността им.
— Какво търсят? — попита Сюзан.
— Не знам. Обикновено това не се прави на този контролен пункт.
— Дали не търсят нас?
— Съмнявам се. Не вярвам вече да са открили, че сме напуснали Уилоуок. Би трябвало да имаме още поне един час. Каквото и да търсят войниците, изглежда, не е чак толкова важно. Карат го малко през пръсти.
Още един камион отмина бариерата. Колоната се помести малко. Между контролния пункт и шевролета оставаха три камиона.
— Навярно просто се надяват да попаднат на някой черноборсаджия с контрабандна стока — предположи Макгий. — Ако търсеха нас, щяха да са много повече и щяха да обръщат всичко с главата надолу.
— Защо, толкова ли сме важни?
— И още как — замислено каза той. — Ако изпуснат тебе, ще трябва да се простят с надеждата за един от най-големите разузнавателни удари на всички времена.
През бариерата премина още един камион.
— Ако успеят да те пречупят и да се доберат до тайните, които знаеш — продължи Макгий, — ще имат достатъчно данни, за да наклонят везните на равновесието между Изтока и Запада завинаги в полза на Изтока. Ти си много важна за тях, мила госпожице. А щом разберат, че и аз съм им изменил, ще имат също толкова силно желание да върнат и мене. А може да съм им нужен и повече, защото ще трябва да узнаят колко от дълбоко законспирираните им агенти в САЩ са компрометирани.
— А колко от тях си компрометирал?
— Всичките — засмя се той.
Дойде и техният ред на контролния пункт. Макгий свали прозореца си и им подаде двата пропуска. Проверката беше съвсем формална — върнаха им документите почти веднага след като ги поеха.
Макгий благодари на войника, чието внимание вече бе насочено към камиона зад тях. После се насочиха към Батуми и Макгий вдигна прозореца си.
— Хайка за черноборсаджии, както и предполагах — обясни той.
Когато поеха през предградията на малкия пристанищен град, Сюзан отново попита:
— Щом си завършил в Уилоуок на осемнайсет години, защо не са те внедрили в САЩ преди деветнайсет години?
— Внедриха ме. Завърших там колеж и медицински факултет със специалност бихейвиористика — наука за човешкото поведение. Но когато успях да получа с връзки отговорна работа в Пентагона, вече престанах да съм верен руснак.
Нали ти казах, по онова време възпитаниците се подбираха на тринайсетгодишна възраст. Още не включваха тригодишните в уилоуокската програма. Аз бях изживял нормално дванайсетте си години в Русия, преди да започне подготовката ми, така че имах някаква база, въз основа на която да сравнявам американската и съветската система. Изобщо не ми беше трудно да се преориентирам. Изпитвах любов към свободата. Отидох във ФБР и им разказах всичко за себе си и за Уилоуок. Първите няколко години ме използваха за пренасяне на неверни сведения, които объркваха съветските кроежи. А след пет години бе взето решение да се върна в СССР като двоен агент. ФБР ме „арестува“. Последва голям процес, на който отказах да призная каквото и да е. Във вестниците ме наричаха „мълчаливия шпионин“.
— Господи, спомням си! По онова време това беше голяма история.
— Широко беше разпространена версията, че макар и заловен при предаване на поверителна информация, аз бях отказал дори да назова и страната, за която работя. Всички знаеха, че е Русия, разбира
