— Страх ме е — обади се Сюзан.
Макгий не отговори.
Чу го да се мести, да се върти и да измъква нещо.
— Джеф?
Той изсумтя. Дърпаше нещо в мрака и беше започнал да се задъхва.
— Какво правиш? — попита го.
— Шшт! — беше единственият му отговор.
Миг след това тя почувства ръце върху себе си и едва не извика от учудване, когато осъзна, че е Макгий. Той се бе отвързал и сега търсеше нейните въжета.
Докато освобождаваше китките й, той пошепна в ухото й:
— Съмнявам се дали някой ни подслушва, но трябва много да внимаваме. Голодкин този път не ми затегна възлите; дори малко ги разхлаби.
Ръцете й се освободиха. Тя разтърка ожулените си китки. Допря устни до ухото му и пошепна:
— Може ли да се очаква, че той ще направи още нещо за нас?
— Едва ли — пак шепнешком отвърна Макгий. — И така вече е поел огромен риск. Отсега нататък можем да разчитаме само на себе си. Друг шанс няма да имаме.
Тя се изправи на крака и той се отдръпна, потърси пипнешком нещо в мрака, откри ключа и запали лампата.
Още докато завърташе ключа, Сюзан вече знаеше какво смята да вземе, и потръпна от погнуса.
Както бе предвидила, той се насочи право към дългите рибарски пики на стената и освободи две от закопчалките им. Леко закривените куки в края на пиките бяха ужасно остри; светлината се отразяваше във върховете им.
Сюзан пое едното оръжие, когато Джеф й го подаде, но прошепна:
— Не мога.
— Налага се.
— О, Боже!
— Твоят живот или техният — добави той.
Тя кимна.
— Можеш да го направиш — продължи той. — Ако имаме късмет, няма да ни е трудно. Те не очакват нищо подобно. Сигурен съм, не знаят и че Голодкин ни е заключил в стая, пълна с подръчни оръжия.
Тя го изчака да реши от кое положение е най-добре да нанесат изненадващия си удар, после застана на мястото, което й посочи.
Той отново загаси лампата.
Беше най-непрогледният мрак, който някога бе виждала.
Макгий чу потайно шумолене в мрака. Застина, наклони глава и внимателно се заслуша. Когато осъзна какво е, се отпусна. Прошепна на Сюзан:
— Само плъх е.
Тя не отговори.
— Сюзан?
— Аз не се тревожа — тихо се обади тя от отсрещната си позиция в малкия склад. — Не ме е страх от плъхове.
Въпреки опасното им положение Макгий се усмихна. Минутите течаха бавно и уморително.
„Златната мрежа“ потрепера и корпусът изведнъж се задруса от запалените двигатели. Дочу се и дрънчене от други места в кораба. Вибрациите се промениха едва когато корабният винт започна да цепи водата. Нови минути. Ново мълчание.
Корабът се движеше вече поне десет минути, може би петнайсет — достатъчно за да излязат от батумското пристанище, — когато откъм вратата се чу нещо. Макгий се стегна и надигна пиката. Вратата се отвори навътре и откъм коридора влезе светлина. Влязоха двойниците — първо жената, после мъжът.
Макгий стоеше вляво от вратата, почти зад нея. Изскочи, замахна с пиката и заби острия й връх право в корема на двойника си тъкмо когато той палеше лампата на склада. Отвратен от внезапната струя кръв, погнусен от задачата си, но все пак решен да го направи, изви дългата пика и я завъртя корема на близнака си с намерението да го разпори, промушеният Макгий се строполи в краката на истинския Макгий, заподскача като риба, но не можеше да извика от учудване и от вида на собствената си кръв. Жената държеше пистолет. Беше същото оръжие със заглушител, с което Витески ги бе заплашил в капитанската каюта. Отстъпи стресната, а после отправи почти беззвучен изстрел към Макгий. Не го уцели. Стреля отново.
Той усети куршума в ръкава си, но и този път бе пощаден.
Зад фалшивата Сюзан истинската Сюзан излезе от прикритието си при сандъците и замахна с другата пика.
От гърлото на двойницата й рукна кръв, очите й изпъкнаха и пистолетът падна от ръката й.
Сърцето на Макгий се сви. Макар да знаеше, че присъства само на смъртта на двойницата, той бе потресен от ужасната картина — нежното гърло на Сюзан бе промушено от желязното острие… от устата й струеше кръв…
Фалшивата Сюзан падна на колене, после настрани, очите й се премрежиха, а устата й се отвори във вик, който никога нямаше да отекне.
Макгий се обърна към другия, към собственото си ксерокопие. Мъжът притискаше разпрания си корем, като се опитваше да задържи вътрешностите си. Лицето му бе изкривено в агония и за щастие светлината на живота изведнъж изчезна от очите му.
„Това е като че ли съм свидетел предварително на собствената си смърт“, — помисли си Макгий, докато се взираше в лицето на двойника си.
Почувства празнота в себе си, стана му студено.
Убийството никога не му бе доставяло удоволствие, макар че винаги се бе справял, когато се налагаше. Струваше му се, че вече не би могъл да убива, колкото и голяма да бе нуждата.
Сюзан се извърна от труповете, сви се в един ъгъл, опря се до стената и започна да повръща.
Макгий затвори вратата.
По-късно вечерта, в каютата, запазена за фалшивите Сюзан и Макгий, тя попита от долната койка, където беше седнала:
— Голодкин знае ли със сигурност кои сме ние?
— Знае — отвърна Макгий, който стоеше до люка и се взираше в тъмното море.
— Но откъде може да е сигурен?
— Ами не ти е казал нито една дума — защото знае, че не би могла да му отговориш на руски.
— Значи сега ще се върнем и ще започнем да пращаме подправени сведения на руснаците, а те ще си мислят, че всичко е наред и че идва от двамата ни двойници.
— Да — кимна той. — Ако успеем да разберем по какъв път е трябвало да изпращат сведенията си.
Двамата замълчаха. Макгий изглеждаше очарован от морето, въпреки че едва ли виждаше кой знае какво в мрака.
Сюзан разглеждаше ръцете си и търсеше следи от кръв, които е пропуснала да изчисти. След малко попита:
— Това, което ни остави Голодкин, бутилка коняк ли беше?
— Да.
— Бих изпила една глътка.
— Ще ти налея двойна доза — увери я той.
В морето. Малко след разсъмване.
Сюзан се събуди задъхана и задавена, едва не изпищя.
Макгий запали лампата.
За миг тя не можа да се сети къде е. После си спомни всичко.
Макар че се беше ориентирала, не можеше да се успокои. Защото сънят й не искаше да я остави, а този сън, мислеше си, съвсем спокойно би могъл и да е действителност.
Макгий беше скочил от горната койка и коленичи до нейната:
