на турците.
— По дяволите — огорчено изруга Макгий.
Витески се изсмя. Взе чашата с коняк и отпи от кехлибарената течност.
Сюзан гледаше двамата мъже и се чувстваше все по-неспокойна. Започна да мисли, че това все пак не е още един спектакъл. Започна да мисли, че Макгий наистина е искал да я измъкне оттук и че наистина е бил предаден. Което значеше, че и двамата са загубили последния си шанс да се измъкнат.
Макгий се обърна към Витески:
— Щом сте знаели, че ще се опитам да спася Сюзан, защо не ме спряхте преди да я изведа от имитацията на Гръмотевичния дом, преди да разруша илюзията?
Витески отново отпи от коняка.
— Вече бяхме решили, че не можем да я пречупим. Тя просто не се поддаваше на програмата. Ти самият го видя.
— Бях наполовина обезумяла от страх — намеси се Сюзан.
Витески я погледна и кимна:
— Да. Наполовина обезумяла. И според мене нямаше да стигнеш по-далече. Нямаше да се пречупиш. Прекалено стабилна си, скъпа моя. В най-лошия случай би потънала в някакво полукататонично състояние. Но не би се пречупила, He и ти. Така че решихме да зарежем програмата и да прибегнем до плана за крайни случаи.
— Какъв план за крайни случаи? — попита Макгий.
Витески се обърна към Леонид Голодкин и бързо му каза нещо на руски.
Той кимна и излезе от каютата.
— Какво искаш да кажеш? — настояваше Макгий.
Витески не отговори. Просто се усмихна и отново взе чашата с коняк.
— Какво става? — попита Сюзан Макгий.
— Не знам — отвърна той.
После протегна ръка и след кратко колебание Сюзан я пое. Опита се да й се усмихне окуражително, но усмивката му беше плаха, неубедителна. Зад нея тя долови страх.
— Чудесен коняк — въздъхна Витески. — Сигурно е нещо контрабандно. От магазините такова добро нещо не може да се купи — освен ако не попаднеш в някой от специалните пунктове за снабдяване на партийните големци. Трябва да попитам добрия капитан кой е снабдителят му.
Вратата се отвори и се показа Леонид Голодкин. Още двама души влязоха зад него. Единият беше Джефри Макгий.
А другият Сюзан Торнтън.
Още двама двойници.
Бяха дори облечени по същия начин като тях.
Сюзан усети като че ли вените й се превръщат в чупливи ледени тръбички, докато гледаше двойника си.
Фалшивата Сюзан се усмихна. Приликата беше невероятна.
С останало без кръв лице и с измъчен поглед истинският Джеф Макгий мрачно изгледа Лион Витески и попита:
— Какво, по дяволите, е това?
— Планът за крайни случаи — обясни той. — Бяхме го разработили като резервен от самото начало, макар че не казахме на тебе, разбира се.
Фалшивата Сюзан се обърна към истинската:
— Абсолютно прекрасно е да се намирам в една и съща стая с вас накрая.
Сюзан поразена промълви:
— Тя и говори също като мен!
Обади се фалшивият Макгий:
— Работили сме почти една година с магнетофонни записи на гласовете ви. — И той звучеше също като истинския Макгий.
Витески се усмихна на двойниците с нещо като бащинска гордост. После се обърна към истинския Макгий:
— Вас ще ви застрелят и ще ви хвърлят зад борда посред Черно море. Тези двамата ще се върнат в САЩ вместо вас. Нашата Сюзан отново ще постъпи на работа в „Майлстоун“. — Сега погледна Сюзан: — Скъпа моя, би ни било от голяма помощ, ако бяхме успели да те пречупим. Така щяхме да имаме по-голяма преднина. Все пак ще получим повечето от онова, което искаме, като настаним двойника ти в корпорацията. Ще ни отнеме само малко повече време. След около година ще знаем всичко, което ти не можа да ни разкажеш. А ако малката ни хитрост издържи повече от година, ще се окаже, че имаме повече данни, отколкото бихме получили от теб. — Отново заговори на Джеф: — Надяваме се, че твоят двойник, ще успее да се издигне в американското разузнаване, навярно в групата им по бихейвиористика, и така ще се сдобием с още една къртица на подходящо място.
— Няма да стане — отсече Макгий. — Може и да говорят като Сюзан и мене. И хирурзите ви са свършили много добра работа, като са ги докарали като нас. Но няма хирург, който да може да подправи пръстовите отпечатъци.
— Така е — съгласи се Витески. — Но виж, за хората, чиято самоличност е особено важна, в САЩ са разработили специална система за съхранение и проверка на отпечатъците. Нарича се ЗСУС — защитна система за установяване на самоличността. Тя е вложена в паметта на централния компютър на Пентагона, до която успяхме да се доберем. Можем просто да изтеглим електронния запис на вашите отпечатъци и да го подменим със запис от отпечатъците на двойниците ви. В нашия век на централизирана компютърна обработка не е нужно да променяме истинските отпечатъци; трябва само да внесем корекция в паметта на компютъра.
— Ще стане — тихо каза Сюзан, докато се измъчваше от представата как собственото й тяло ще бъде захвърлено през борда на „Златната мрежа“ в студените води на Черно море.
— Ще стане, разбира се — радостно потвърди Витески. Всъщност ние щяхме да изпратим двойниците ви в САЩ дори да се беше пречупила и да беше разказала всичко, което ни интересува. — Той допи коняка от чашата си, въздъхна доволно и се изправи с пистолета в ръка. — Капитане, докато охранявам тия двамата, вие им вържете здраво ръцете зад гърба.
Голодкин вече бе взел въжето. Накара ги да се изправят и здраво върза китките им.
— А сега — продължи Витески — ги отведете някъде на сигурно място. — А на Макгий и Сюзан каза: — Близнаците ви ще ви посетят след малко. Имат някои въпроси за личните ви привички, за неща, които ще им помогнат да усъвършенстват имитацията си. Съветвам ви да им казвате истината, защото някои от въпросите са уловки и те вече знаят отговорите им. Ако не отговаряте както трябва, ще започнат да ви режат на малки парченца, докато не ви убедят, че е във ваш интерес да ни сътрудничите.
Сюзан погледна към двойника на Макгий. Човекът се усмихваше, но в усмивката му нямаше нищо добронамерено. Приличаше напълно на Макгий освен в едно — в очите му нямаше съчувствие и сърдечност. Изглеждаше напълно пригоден за кървави мъчения, които да накарат изтерзания му противник да се подчини.
Тя потрепери.
— Сега да се сбогуваме — надигна се Витески. — Ще сляза от кораба преди да сте тръгнали. — Той се усмихна самодоволно. — Bon voyage.
Голодкин изблъска пленниците в коридора, а Витески остана в капитанската каюта с двойниците им. Леонид Голодкин отвърна с ледено мълчание на въпросите на Макгий, накара ги да завият и ги поведе към трюма на траулера, където се превозваше товара. Вонеше на риба.
Докара ги до малък склад в самото дъно, не повече от четири на четири метра. По стените имаше окачени рула резервни върви и по-дебели буксирни въжета. По стените бяха окачени и инструменти, в това число харпуни и пики. Имаше четири комплекта скрипци и сандъци с резервни машинни части.
Накара ги да седнат направо на пода, който беше леденостуден. Завърза и краката им, а после провери достатъчно ли са стегнати китките им. Когато си тръгна, загаси лампите и затвори вратата, като ги остави в пълен мрак.
