се, но аз играех удобната роля на мъченик. В КГБ бяха изключително доволни.
— Което е било целта, нали?
— Разбира се. След процеса получих присъда за много години затвор, но не лежах дълго. След по-малко от месец СССР набързо ме размени за един заловен американски агент. Когато ме върнаха в Москва; бях посрещнат като герой, който е запазил тайната на уилоуокската програма и дълбоко законспирираната шпионска мрежа. И тук станах прочутият мълчалив шпионин. Накрая ме върнаха на работа в старата ми алма матер, което беше и голямата надежда на ЦРУ.
— И от тогава предаваш информация в другата посока към Съединените щати.
— Да — кимна той. — Имам двама помощници в Батуми, двама рибари, които са на договор с държавно предприятие и затова са собственици на корабчетата си. Те са грузинци, разбира се. Ние сега се намираме в Грузинската ССР, а много грузинци ненавиждат московската власт. Предавам данните на рибарите си, а те от своя страна ги предават на турските си колеги, с които си определят среща в средата на Черно море. А след това материалите някак стигат до ЦРУ. Един от тези рибари ще заведе и нас при турците, горе-долу както предава и съобщенията ми. Поне се надявам да го направи.
Достъпът до доковете на Батуми бе ограничен — там се отиваше само след проверка в един от няколкото контролни пункта. Имаше охранявани входове, през които преминаваха натоварени със стока камиони, един вход, предназначен за военни превозни средства, и входове за докерите, моряците и останалите работници, които бяха длъжни да се движат пеша; Сюзан и Макгий тръгнаха към един от тях.
Нощем доковете бяха слабо осветени и мрачни освен при контролните пунктове, където имаше включени прожектори. Вратата за пешеходците се охраняваше от двама униформени войници, въоръжени с автомати „Калашников“ — бяха увлечени в оживен разговор, който се чуваше и извън бараката им. Никой от тях не пожела да излезе от топлата барака, да ги огледа по-отблизо. Макгий плъзна фалшивите документи през прозорчето на гишето. По-възрастният ги погледна бегло и бързо им ги върна, без да спира да говори с другия.
Металната врата, покрита с бодлива тел, се дръпна автоматично, когато единият от войниците натисна нещо отвътре. Макгий и Сюзан необезпокоявани излязоха на доковете, а вратата се затвори зад тях.
Вървяха в тъмнината, като Сюзан се придържаше за ръката на Макгий, към няколкото реда големи тъмни сгради, от които не можеха да видят пристанището.
— А сега? — прошепна тя.
— Трябва да намерим рибарския кей и да потърсим корабчето „Златната мрежа“ — обясни Макгий.
— Изглежда прекалено лесно — замисли се Сюзан.
— Прекалено лесно — повтори неспокойно той. Младият мъж отново погледна към контролния пункт и лицето му остана разтревожено.
Леонид Голодкин беше капитанът на „Златната мрежа“, трийсетметров риболовен траулер с огромно пространство за складиране на улова. Беше червендалест грубоват човек с ъглесто, обветрено лице и големи ръце.
Един от моряците му го извика и той дойде до перилото на мостчето, пред което го чакаха Макгий и Сюзан в слабата жълта светлина на пристанищната лампа. Голодкин се намръщи. Двамата с Макгий започнаха да говорят бързо и емоционално на руски.
Тя не разбираше думите им, но й беше съвсем ясно какво бе настроението на капитана. Едрият мъж бе сърдит и уплашен.
Нормално, когато Макгий имаше да изпраща материали чрез Голодкин до турските рибари, той му ги предаваше чрез един батумски продавач на контрабандна водка, чието седалище бе през няколко улици от доковете. Двамата почти не се бяха срещали лично и Макгий никога не бе идвал при корабчето. До тази нощ.
Голодкин притеснено огледа доковете, като явно се боеше от любопитни минувачи, агенти на тайните служби. В продължение на един ужасно дълъг миг Сюзан си мислеше, че ще им откаже да се качат. После Голодкин отмести с нежелание подвижната част на перилото при мостчето и им даде знак да се качат. След като с мърморене бе решил да ги вземе, той явно бързаше да ги прибере във вътрешността на траулера, където никой няма да ги види.
Прекосиха задната площадка, стигнаха до спирална метална стълбичка и се спуснаха долу. Тръгнаха след капитана по студен и мрачен коридор с дъх на мухъл, като Сюзан се чудеше дали някога отново ще попадне на място, което да не й изглежда чуждо и противно.
Каютата на капитана в края на коридора също бе неприветлива, макар помещението да беше добре отоплено и ярко осветено от трите лампи. Имаше бюро, на което бе оставена полупълна бутилка коняк, — библиотека със стъклени прегради, шкаф за напитки и четири стола. Койката бе отделена от каютата със спусната завеса.
Голодкин им посочи два от столовете и те седнаха. Макгий посочи с глава бутилката и попита Сюзан:
— Искаш ли чаша от това?
Тя цялата трепереше. От самата мисъл за коняка й стана по-топло:
— Да. Сега ще ми дойде много добре.
Той помоли на руски Голодкин да им сипе коняк, но преди капитанът да успее да отговори, завесата пред нишата прошумоля и ги накара да се обърнат натам. Прошумоля… и се отвори. В каютата влезе доктор Лион Витески. Той държеше пистолет със заглушител и се усмихваше.
Младата жена бе потресена. Разсърдена, че отново са я предали и разгневена, че са я накарали да участва в още един спектакъл, тя погледна към Макгий сърдита за собственото си доверие към него.
Но Макгий изглеждаше изненадан колкото нея. При вида на Витески той се надигна от стола си и посегна към джоба на сакото за своя пистолет.
Капитан Голодкин го спря и отне оръжието му.
— Леонид — обвинително надигна глас Макгий. После добави нещо на руски, което Сюзан не разбра.
— Не обвинявай горкия Леонид — спря го доктор Витески. — Той нямаше друг избор, освен да застане на наша страна. Сега седни, моля ти се.
Макгий се поколеба, но седна. Погледна към Сюзан, видя съмнението в очите й и я увери:
— Не знаех.
Искаше да му повярва. Лицето му бе станало пепеляво на цвят, в очите му имаше страх и изглеждаше като човек, който изведнъж се е сблъскал със смъртта. „Но той е добър актьор“ — припомни си тя. Дни наред я беше лъгал; може би продължаваше да я заблуждава.
Витески заобиколи бюрото и седна на капитанския стол.
Голодкин застана до вратата с непроницаемо лице.
— Знаехме за теб вече две години и половина — съобщи Витески на Макгий.
Бледото лице на Макгий се зачерви. Смущението му изглеждаше неподправено.
— Знаехме и за контактите ти с Леонид почти от същото време — продължи Витески. — Добрият капитан работи за нас още откакто открихме, че го използваш за куриер.
Макгий погледна към Голодкин.
Капитанът се изчерви и пристъпи на място.
— Леонид? — попита Макгий.
Той се намръщи, вдигна рамене и каза нещо на руски. Сюзан наблюдаваше Джеф Макгий, а той наблюдаваше капитана, който изглеждаше искрено засрамен.
— На Леонид не му оставаше нищо друго, освен да те предаде — подхвана пак Витески. — Просто го държахме в ръцете си. Заради семейството му, разбира се. Не му се харесваше да го използваме като двоен агент, но знаеше, че сме го хванали натясно. Беше ни доста полезен и аз съм убеден, че пак ще го използваме за разобличаване и на други агенти.
— Значи през последните две години всеки път, когато съм предавал нещо по Леонид… — започна Макгий.
— … той ни го доставяше право на нас — довърши Витески. — Ние го преглеждахме, редактирахме го, вкарвахме лъжливи данни, за да заблудим ЦРУ, а после го връщахме на Леонид. И тогава той го предаваше
