Внезапно той осъзна, но твърде късно, че птицата, поемата и собственото му предателско съзнание го бяха накарали да се сблъска с ужасната мисъл, която потискаше в себе си, откакто беше изчистил петната и другите следи на десети юни. В основата на „Гарванът“ на По беше мъртвата девица, младата Ленор, и разказвач, който вярваше, че тя ще се върне при него…
Едуардо затръшна психическата врата пред останалата част от тази мисъл. Обзет от внезапна ярост, захвърли празната бутилка. Тя удари гарвана. Птицата и бутилката изчезнаха в нощта.
Той скочи от стола си и се доближи до прозореца.
Птицата, просната на поляната, скочи, излетя във въздуха с трескаво махане на крилете и се устреми нагоре в тъмното небе.
Едуардо затвори прозореца с такъв трясък, че едва не счупи стъклото. Заключи го и се хвана с две ръце за главата, като че можеше да откъсне ужасната мисъл, ако не успееше отново да я потисне.
Тази нощ се напи. Когато накрая заспа, сънят беше най-добрата възможна прелюдия преди смъртта.
Ако птицата влезеше през прозореца на неговата спалня, докато той спеше, или пък дойдеше от покрива, той нямаше да я чуе.
Събуди се едва в единайсет и десет на първи юли. През останалата част от деня се опитваше да превъзмогне махмурлука. Това погълна времето му и така съзнанието му остана далеч от фантастичните строфи на отдавна умрелия поет.
Гарванът беше отново с него на първи, на втори и на трети юли, от сутрин до вечер, без прекъсване. Той обаче гледаше да не му обръща внимание. Повече никакво отвръщане на погледите. Никакви монолози. Едуардо не седеше на верандите. Когато беше в къщата, не гледаше от прозорците. Животът му стана още по-ограничен.
В три следобед на четвърти юли, изпаднал в пристъп на клаустрофобия заради прекалено дългото седене между четири стени, той реши да се разходи и взе пушката. Когато излезе навън, не гледаше към небето над него, а само към далечния хоризонт. Два пъти обаче забеляза беглата поява на сянка някъде пред него и разбра, че не е сам.
Тъкмо се връщаше в къщата и беше само на двайсетина метра от предната веранда, когато гарванът се появи от небето и се стрелна надолу. Той безпомощно махаше с криле, сякаш беше забравил как се лети, и падна като камък. Птицата грачеше и пляскаше с криле, но до сблъсъка си със земята вече беше мъртва.
Без да се доближава много до гарвана, Едуардо го хвана за крайчеца на едното крило. Занесе го на поляната и го хвърли там, където беше хвърлил четирите катерици на двайсет и четвърти юни.
Очакваше да открие зловеща купчина от животински останки, добре оглозгани и разчленени от хищниците, но катериците ги нямаше. Нямаше да се изненада, ако един или дори два от труповете бяха отмъкнати някъде другаде, където месоядното животно да се нагости на спокойствие. Но повечето хищници биха оголили скелетите на катериците на място и щяха да оставят поне няколко кости, неядливите лапи, части от козината, както и добре оглозгани черепи без очи.
Липсата на каквито и да е останки можеше да означава само, че катериците са били преместени от пътника. Или от неговите магически контролирани помощници.
Може би пътникът ги беше изпитвал на унищожение, за да разбере защо умират — което той не беше в състояние да направи с енотите, защото Едуардо ги беше занесъл на ветеринарния лекар. Или може би си мислеше, че катериците, както и енотите, са доказателства за неговото присъствие. Сигурно предпочиташе да оставя колкото се може по-малко следи, докато мястото му в този свят не се установеше твърдо.
Стоеше на поляната и унесено гледаше към мястото, където беше оставил катериците. Мислеше.
Вдигна ръката, с която държеше птицата, и се вгледа в безжизнените очи. Лъскави като лакиран ебонит и изскочили от орбитите.
— Хайде — прошепна той.
Накрая взе гарвана в къщата. Щеше да му потрябва. Имаше план.
Металната решетка беше свързана със здрави пръстени от неръждаема стомана в горната и долната част и се крепеше на три къси стоманени крака. Беше с размер на купа с вместимост два-три литра. Използваше я, за да изцежда тестените храни, когато готви в големи количества. Към горния пръстен бяха прикрепени две стоманени дръжки, използвани за разклащане.
Едуардо въртеше ситото в ръцете си и обмисляше плана си. После започна да го прилага в действие.
Застанал до кухненската маса, той сгъна крилата на мъртвия гарван и напъха птицата в ситото.
С игла и конец прикрепи гарвана към металната решетка на три места. Това щеше да предотврати падането на мъртвото тяло, щом наклонеше ситото.
Когато свърши, Едуардо остави иглата и конеца настрана. Внезапно главата на птицата се килна и се разтресе.
Той отскочи изненадан.
Гарванът издаде слабо, треперещо грачене.
Знаеше, че птицата е мъртва. Мъртва като камък. Най-малкото, защото шията й беше прекършена. Очите бяха изскочили от орбитите. Очевидно беше умряла в полет от тежък мозъчен блокаж като този, който уби енотите и катериците. Падайки от голяма височина, тя се беше ударила в земята със страшна сила, което й беше нанесло още по-големи физически увреждания. Мъртва като камък.
Сега, зашита за телената решетка на ситото, съживената птица не можеше да вдигне главата си не защото й пречеха конците, а защото вратът й си беше счупен. Пречупените крака махаха безполезно. Смачканите криле се опитваха да се разперят, но уврежданията им пречеха повече от конците.
Превъзмогвайки страха и погнусата си, Едуардо докосна с ръка гърдите на гарвана. Не долови туптене.
Птичето сърце биеше изключително бързо, много по-бързо от сърцето на бозайниците. Един малък мощен двигател, туптуп-туптуп-туптуп-туптуп. Винаги беше лесно да се усети, защото ускореният пулс кънтеше из цялото тяло.
Сърцето на гарвана определено не биеше. Доколкото той можеше да определи, птицата също така не дишаше. А шията й беше прекършена.
Надяваше се, че е станал свидетел на способността на пътника да възкресява мъртви същества, което си беше цяло чудо. Но истината беше по-мрачна.
Гарванът беше мъртъв.
И въпреки това той мърдаше.
Треперейки от отвращение, Едуардо свали ръката си от малкото гърчещо се тяло.
Пътникът можеше да е възстановил контрола си върху тялото, без да възкресява птицата. До известна степен той упражняваше влияние както върху живите, така и върху неживите същества.
На Едуардо отчаяно му се искаше да престане да мисли за това.
Но не можеше да изключи съзнанието си. Не можеше вече да избягва зародилото се у него любопитство.
Ако не беше закарал веднага енотите при ветеринаря, дали и те нямаше да се разтресат и да се изправят отново на крака, студени, но мърдащи, мъртви, но съживени?
В ситото главата на гарвана се клатеше. Клюнът се отваряше и затваряше с леко тракане.
Може би в крайна сметка четирите мъртви катерици не бяха отнесени от никого. Може би онези трупове, вкочанени от смъртта, също бяха повлияни от неизвестния кукловод, свивайки студените си мускули и тракайки с вкоравилите се стави, откликнали на властния зов. Дори и когато телата им бяха достигнали до ранния стадий на разлагане, те сигурно бяха клатили главите си, бяха изпълзели от поляната в гората към леговището на онова нещо, което ги командваше.
„Не си мисли за това. Спри. Мисли си за нещо друго, за Бога. За всичко друго. Не и за това, не за него.“
Ако извадеше гарвана от ситото, дали той щеше да махне с криле и да тръгне олюлявайки се по земята със счупените си криле? През целия си път нагоре по стръмния заден двор? Един вид кошмарно шествие до сенките на разположените нависоко гори.
Щеше ли да събере смелост да го последва в сърцето на мрака?
