трябваше опората на две патерици. Той рядко използваше и двете. Страхуваше се обаче да не падне, когато е без тях, особено при качване или слизане по стълби. Макар и да ходеше бавно, Джак се държеше стабилно на краката си. Въпреки това единият му крак от време на време внезапно се парализираше. Тези неприятни изненади ставаха все по-редки с всяка изминала седмица. Надяваше се да се отърве от едната патерица до август и от другата до септември.
Моше Блум, масивен като скала, но все още плъзгащ се по земята като на тънка въздушна възглавница, съпроводи Джак до главния вход. През това време Хедър докара колата от паркинга. Както обикновено физиотерапевтът беше облечен в бяло, но този път кепето му беше шарено и пъстро.
— Гледай да не пропускаш всекидневните упражнения — каза той.
— Добре.
— Дори и когато се отървеш от патериците.
— Дадено.
— Тенденцията е към намаляване на упражненията. Понякога, когато пациентът възстанови повечето си функции, той възвръща своята самоувереност и решава, че не му трябва да се упражнява повече. Но лечебният ефект продължава дори и тогава, макар той да не го осъзнава.
— Слушам.
Моше отвори вратата пред Джак и продължи:
— Следващото нещо е, че проблемите се връщат при него и той отново трябва да дойде тук да се лекува.
— Не и аз — увери го Джак и пристъпи с патериците навън, в прекрасния горещ летен ден.
— Взимай редовно лекарствата, когато ти потрябват.
— Ще ги взимам.
— Не се опитвай да стискаш зъби, когато те боли.
— Няма.
— Прави горещи бани със соли „Епсом“, когато краката отекат.
Джак кимна:
— И се заклевам, че всеки ден ще си изяждам супата.
Моше се засмя.
— Нямам намерение да се държа като майка ти.
— Но го правиш.
— Не, не съвсем.
— Ти ми беше като майка седмици наред.
— Така ли? Е, добре, де. Имам намерение да ти бъда.
Джак подпря лакътя си на едната патерица, за да могат да си стиснат ръцете за довиждане:
— Благодаря ти, Моше.
Терапевтът го прегърна:
— Ти направи невероятен прогрес. Гордея се с теб.
— Ти си дяволски добър в тази работа, приятелю.
Когато Хедър и Тоби паркираха колата, Моше се усмихна:
— Разбира се, че съм добър. Ние, евреите, знаем всичко за болката и страданието.
Първите няколко дни само фактът, че се намираше в собствения си дом и спеше в леглото си, беше толкова радостен и блажен за Джак, че не трябваше да полага допълнителни усилия, за да поддържа оптимизма си. Седеше в любимия си фотьойл, хранеше се, когато си поиска, и не се подчиняваше на никакви болнични режими. Помагаше на Хедър да приготви вечерята, четеше на Тоби преди сън, гледаше телевизия след десет вечерта, без да се налага да си слага слушалки. Тези неща го удовлетворяваха повече от всичките удоволствия и лукс, които бяха привилегия на един саудитски принц.
Остана угрижен обаче за семейните финанси, но вярваше, че този проблем ще се реши. Очакваше до август да тръгне на работа и отново да започне да печели парите с труд. Преди да се върне към уличните патрули обаче, трябваше да премине сурови полицейски физически тестове и психологическа оценка, за да проверят дали не е травматизиран от случилото се и това да му попречи да изпълнява нормално задълженията си. Затова в продължение на седмици щеше да му се наложи да работи на бюро.
Докато страната затъваше все по-дълбоко в рецесия и нямаше признаци да излезе от това състояние, докато всяка една правителствена инициатива, изглежда, целеше закриването на все повече работни места, Хедър престана да чака отговори от компаниите, в които беше кандидатствала за работа. Докато Джак лежеше в рехабилитационната клиника, тя беше станала предприемач — „Хауърд Хюз, но с всичкия си“, шегуваше се тя. Хедър започна свой бизнес с „Макгарви Асошиейтс“. Десетте години в Ай Би Ем като дизайнер на софтуер й печелеха клиенти. Когато Джак се върна у дома, тя вече беше сключила сделка за проектирането на софтуер за собственика на верига от осем таверни. Едно от малкото предприятия, които процъфтяваха в сегашните икономически условия, продаваше алкохол и душевна атмосфера, в която той да се пие. За клиента й в един момент беше станало непосилно да следи и наблюдава многобройните си и претъпкани заведения и затова му трябваше софтуерът.
Печалбата от първата сделка изобщо не можеше да се сравни със заплатата, която беше получавала до миналия октомври. Но тя беше уверена в себе си и се надяваше, че ако свърши добре работата си за собственика на таверните, ще получи още много поръчки.
Джак беше доволен да я види погълната от работата си. Компютрите бяха поставени върху две големи разтегателни маси в празната спалня. Матракът и рамката на леглото бяха подпрени на стената. Тя беше най-щастлива, когато беше заета с нещо. Той толкова уважаваше нейния интелект и трудолюбие, че не би се изненадал, ако мизерният офис на „Макгарви Асошиейтс“ започнеше да се разраства и след време станеше конкурент на „Майкрософт“.
На четвъртия си ден вкъщи, когато й наговори всички, тези неща, тя се облегна в стола си и гордо изрече:
— Да, това съм аз. Бил Гейтс без репутация на смотаняк.
Джак се облегна на вратата, като вече използваше само една патерица, и отвърна:
— Предпочитам да мисля за теб като за Бил Гейтс със страхотни крака.
— Сексист.
— Виноват.
— Освен това откъде знаеш дали Бил Гейтс няма по-хубави крака от моите? Да не си виждал неговите?
— Добре де, връщам си думите назад. Трябваше да кажа, че ти си също такъв смотаняк, за какъвто хората смятат Бил Гейтс.
— Благодаря ти.
— Няма защо.
— Наистина ли са страхотни?
— Кои?
— Моите крака?
— Ама ти имаш ли крака?
Макар че се съмняваше бизнесът й да се разрасне до такава степен, че да могат да си плащат сметките и заема по ипотеката, Джак не се тревожеше особено. Това продължи до двайсет и четвърти юли — беше минала седмица, откакто си седеше у дома, и доброто му настроение започна бавно да го напуска. Когато характерният за него оптимизъм започна да се изпарява, в един момент загуби всичките си илюзии и съзнанието му се разтресе като от електрически ток.
Вече не спеше, без да сънува. Сънищата му ставаха все по-кървави с всяка изминала нощ. Три или четири часа, след като си беше легнал, се будеше обзет от паника. После не можеше да заспи, независимо колко уморен и изтощен се чувстваше.
Бързо го обзеха общо неразположение и неспокойствие. Храната сякаш беше изгубила вкуса си. Стоеше повече вътре, защото лятното слънце беше за него дразнещо ярко. Сухата калифорнийска жега, която обожаваше, сега го изгаряше и го правеше раздразнителен. Макар че четенето му беше хоби и притежаваше огромна библиотека с книги, не можеше да намери нито един писател — дори сред тези, които
