Не не ако това щеше да бъде последният сблъсък, той трябваше да стане тук, на негова територия, не в някакви странни гнезда, каквото пътникът си беше направил.
Едуардо беше шокиран от собственото си смразяващо кръвта предположение — пътникът сигурно беше чужд на тази планета до такава степен, че изобщо не споделяше човешкото възприятие за живота и смъртта, изобщо не правеше разлика между тези две състояния. Може би неговият извънземен вид изобщо не умираше. Или умираше в биологичния смисъл на думата, но възкръсваше от разлагащите се останки в някаква друга форма на живот. И очакваше същото да се отнася и за съществата на този свят. Всъщност природата на неговия вид — особено взаимовръзката със смъртта — може би беше много по-странна и необичайна, извратена и много по-отблъскваща, отколкото изобщо човек можеше да си представи.
В безкрайната и безгранична вселена потенциалният брой на разумните форми на живот също беше безграничен — както беше открил от книгите, които напоследък четеше. Теоретично всяко нещо, което той можеше да си представи, трябваше да съществува някъде в тази безгранична среда. Когато ставаше въпрос за извънземни форми на живот, чуждоземец означаваше именно чуждоземен, максимално странен и непознат, самата ужасяваща аномалия. Тя не се вместваше в представите на нормалното човешко мислене и трудно можеше да бъде разбрана и възприета.
Едуардо беше умувал по този въпрос и преди, но едва сега осъзна, че би могъл да разбере пътника толкова, колкото една мишка можеше да разбере човешкото същество и неговите преживявания, неговия начин на мислене.
Мъртвият гарван потрепери, счупените му крака трепнаха. От гърлото му излизаше хрипливо гъргорене, пародия на истинското грачене.
Едуардо бе обзет от духовен мрак, защото повече не можеше да отрича съществуването на нашественика, който беше оставил зловеща диря из къщата му през нощта на десети юни. Още от началото знаеше какви мисли потиска у себе си. Дори и когато се напиваше до забрава, знаеше. Дори и когато се преструваше, че не знае, пак знаеше. И сега пак знаеше. Знаеше. Мили Боже, той знаеше!
Досега Едуардо не се боеше от смъртта. Очакваше я с нетърпение.
Но сега се страхуваше да умре. Това не беше обикновен страх. Това беше болезнено състояние на свиреп ужас. Трепереше, потеше се.
Макар че пътникът не беше показал никакви признаци, че може да контролира тялото на живо човешко същество, какво щеше да стане, когато умреше?
Взе пушката от масата и ключовете за черокито, мина през вратата, свързваща кухнята с гаража. Трябваше да напусне веднага къщата, да излезе и да избяга надалеч. Да върви по дяволите изучаването на пътника. Да върви по дяволите неговият стремеж на всяка цена да се сблъска с нещото. Просто трябва да влезе в джипа, да натисне педала на газта, да прегази всичко, което му се изпречи на пътя, и да избяга колкото е възможно по-надалеч от онова каквото и да беше излязло от черния проход в онази монтанска нощ.
Отвори вратата, но се спря на прага между кухнята и гаража. Нямаше къде да отиде. Нямаше семейство, приятели. Беше твърде стар, за да започва нов живот.
И без значение къде щеше да отиде, пътникът щеше да продължи да бъде тук, да проучва и да си пробива път в този свят. Да прави извратените си експерименти, да осквернява всичко свято, да извършва кощунства с всичко, което беше скъпо на Едуардо.
Можеше и да не успее да избяга от това. В живота си не беше бягал от нищо. Но в момента не го спираше гордостта. Единственото, което го възпираше да замине, беше чувството му за добро и зло, за правилно и погрешно — основните ценности, които го бяха водили през дългия му живот. Ако обърнеше гръб на тези ценности и избягаше като страхливец, после не би могъл да се погледне даже в огледалото. Беше стар и самотен, което само по себе си беше достатъчно лошо. Да живее стар, самотен и разяждан от самоомраза щеше да бъде непоносимо за него. Отчаяно искаше да избяга, но беше невъзможно.
Върна се в кухнята, затвори вратата на гаража и остави пушката на масата.
Той беше познал душевна тъма, каквато може би никой преди извън Ада не беше познавал.
Мъртвият гарван се напрегна и се опита да се освободи от ситото. Едуардо беше използвал дебел конец, който беше завързал на здрави възли. А пък мускулите и костите на птицата бяха твърде сериозно увредени, за да може тя да събере достатъчно сили и да се освободи.
Опитът му беше проява на безсмислена храброст и безумие. Но все пак предпочете да действа, а не да чака смирено края.
Едуардо подпря ситото на външната страна на кухненската врата. Вързаният гарван се дърпаше и се мъчеше да се изскубне. Едуардо отбеляза с молив по дървото мястото, където се срещаха отворите в дръжките.
Заби два обикновени пирона в маркираните точки и закачи ситото на тях.
Гарванът, борещ се с последни сили за свободата си, се виждаше през телената мрежа, закрепена към вратата. Но много лесно ситото можеше да бъде вдигнато от пироните.
Затова от всяка страна използва пирони, извити под формата на U, и фиксира здраво двете дръжки към масивната дъбова врата.
За да премести ситото и да стигне до гарвана, пътникът или неговият помощник трябваше да разхлаби поне единия от U-образните пирони, за да освободи поне една от дръжките. Единствената друга възможност беше да среже телената мрежа с голяма и здрава ножица и да извади пернатото същество.
Така или иначе мъртвата птица не можеше да бъде извадена и отмъкната бързо или безшумно. Едуардо щеше да получи достатъчно предупредителни сигнали, че нещо се опитва да докопа съдържанието на ситото. Особено след като възнамеряваше да прекара цялата нощ в кухнята.
Не беше сигурен дали пътникът желае да получи мъртвия гарван. Може би се заблуждаваше и странното нещо нямаше никакъв интерес да търси мъртвия си помощник. Въпреки това птицата беше издържала по-дълго от катериците, които бяха живели по-дълго от енотите, а кукловодът сигурно щеше да сметне за полезно да изследва трупа, за да открие защо се е получило така.
Този път нямаше да действа чрез катерица. Нито пък дори чрез хитър енот. Тук бяха необходими повече сила и сръчност, както го беше планирал Едуардо. Молеше се пътникът да отвърне на предизвикателството му и да се появи в истинската си същност. Обаче, ако изпратеше друго нещо, това, за което той не искаше изобщо да си мисли, изгубената Ленор, старецът беше готов да се изправи и пред този ужас.
Удивително е колко много неща може да изтърпи човек. Удивително е каква сила притежава той дори и когато е обзет от парализиращ ужас, дори и в хватката на свирепия страх, дори и когато е изпълнен с отчаяние.
Гарванът отново остана неподвижен. Тих. Мъртъв като камък.
Едуардо се обърна, за да погледне към високите гори.
Хайде. Хайде, копеле такова! Покажи ми лицето си, покажи ми кирливото си грозно лице. Хайде, изпълзи, за да те видя. Не бъди такъв страхливец, скапан изрод!
Едуардо влезе вътре. Затвори вратата, но не я заключи.
След като спусна щората на вратата, така че никой или нищо да не може да го наблюдава, без той самият да знае за това, старецът седна до кухненската маса, за да извади дневника си. Попълни още три страници с красивия си почерк. Заключи, че може би това щяха да се окажат последните му писания.
Ако нещо се случеше с него, той искаше някой да открие жълтия бележник — но не твърде лесно и бързо. Сложи го в голям найлонов плик с цип, за да не пострада от влагата, и го сложи във фризера сред пакетите със замразени храни.
Здрачът настъпи. Мигът на истината бързо се приближаваше. Той не очакваше съществото от горите да се появи посред бял ден. Усещаше, че то действа по тъмно.
Взе си бира от хладилника. Какво пък толкова, по дяволите. Беше първата за последните няколко часа.
Макар че искаше да е трезв, когато настъпи моментът на сблъсъка, той не желаеше да бъде с напълно ясна глава. Някои неща беше по-добре да се правят от човек с леко притъпена чувствителност.
Мракът още не беше се спуснал на запад, а той още не беше привършил първата си бира, когато долови движение откъм западната веранда. Тихо потупване, стържене и пак потупване. Определено не беше гарванът. Шумовете бяха по-силни. Беше грубоват звук, издаван от нещо тромаво, което се изкачваше по стъпалата на верандата.
