няколко мъдри думи, като по този начин разрешава неразрешим до момента проблем. Или пък някакъв сън става действителност. Изведнъж Бог потвърждава съществуването си.
Следобед на осемнайсети август Хедър стоеше в кухнята и чакаше господин Кафемашина да свари от освежителната течност. През това време тя преглеждаше пристигналата поща. Имаше едно писмо от Пол Йънгблъд, адвокат от Игълс Руст, Монтана. Пликът беше тежък, сякаш съдържаше някакъв документ. Според пощенското клеймо писмото беше изпратено на шести този месец. Това я накара да се замисли защо беше извървяло такъв дълъг път, докато стигне дотук.
Беше чувала и преди за Игълс Руст. Не можеше обаче да си спомни кога и къде.
Тъй като се отнасяше с характерната за повечето американци антипатия към адвокатите и свързваше всякаква подобна кореспонденция с неприятности, тя пъхна писмото най-отдолу в купчината, за да се заеме с него най-накрая. Отхвърли настрани рекламните брошури и листовки. Останалите четири плика съдържаха сметки за плащане. Когато накрая прочете писмото от Пол Йънгблъд, то се оказа много по-различно от лошите вести, които тя очакваше. И в същото време беше толкова изумително, че веднага щом го прочете, Хедър седна и отново го прочете.
Едуардо Фернандес, клиент на Йънгблъд, беше починал на четвърти или пети юли. Той беше баща на покойния Томас Фернандес. Това беше Томи — партньорът на Джак, убит единайсет месеца преди събитията при бензиностанцията на Хасам Аркадян. Едуардо Фернандес беше посочил Джак Макгарви от Лос Анджелис, Калифорния, за свой единствен наследник. Като изпълнител на завещанието на господин Фернандес Йънгблъд се опитал да уведоми Джак по телефона, но открил, че неговият телефонен номер не фигурира в указателите. Завещанието включваше застрахователна полица, която щеше да покрие петдесет и петте процента федерален наследствен данък на две хиляди и четиристотин декаровото ранчо Куотърмас. Ранчото включваше основната къща с четири спални, мебелите, къщата на прислугата, конюшнята за десет животни, различни инструменти и екипировка, както и „значителна сума пари в брой“.
Вместо документ към писмото от една страница бяха приложени шест фотографии. С треперещи ръце Хедър ги подреди в две редици на масата. Основната къща в подобрен викториански стил беше прекрасна. Декорациите по нея бяха достатъчно, за да очароват от пръв поглед, и в същото време не бяха прекалено натруфени, за да избият на мрачния готически стил. На вид изглеждаше два пъти по-голяма от сегашната им къща. Гледките към планината и долината спираха дъха. Хедър никога не бе изпитвала такива чувства. В часа на тяхното нещастие идваше спасението им, път, който да ги изведе от мрака и по който да избягат от разочарованието. Нямаше представа какво искаше да каже адвокатът от Монтана с това „значителна сума пари в брой“, но прецени, че ако бъде продадено, само ранчото щеше да им донесе достатъчно средства да си платят всичките сметки и ипотеката и пак щяха да им останат пари, които да вложат в банката. Почувства се лека като въздуха и я обхвана такава радост, каквато не беше изпитвала от времето, когато беше малко дете и вярваше в приказки и чудеса.
От друга страна, те получаваха богатството си благодарение на смъртта на Томи Фернандес. Този факт помрачи доброто й настроение.
За известно време тя остана замислена, разкъсвана между радостта и вината. В крайна сметка реши, че се държи повече като Бекърман и по-малко като Макгарви. Щеше да направи всичко по силите си, ако можеше да върне живота на Томи Фернандес, дори и това да означаваше, че наследството никога нямаше да бъде на нея и на Джак. Но истината беше, че Томи лежеше мъртъв в земята от шестнайсет месеца и вече никой не можеше да му помогне. Съдбата твърде често беше жестока и много рядко щедра и благосклонна към хората.
Първата й мисъл беше да се обади на Джак. Отиде до телефона на стената, набра няколко цифри, после затвори.
Това беше невероятна новина. Никога нямаше да й се удаде друга възможност да го изненада с нещо толкова приятно и затова искаше да го направи по подходящ начин. Най-малкото, защото много искаше да види лицето му, когато чуе за наследството.
Взе бележника и молива до телефона и се върна на масата. Отново прочете писмото. Направи списък с въпроси към Пол Йънгблъд, след което се върна при телефона и се обади в Игълс Руст, Монтана.
Когато Хедър се представи пред секретарката на адвоката и после на самия него, гласът й трепереше, защото отчасти се боеше той да не каже, че е станала някаква грешка. А може би някой беше оспорил завещанието. Или пък беше открито по-ново и актуално завещание, което отхвърляше Джак като единствен наследник. Имаше хиляди може би.
Движението в пиковия час беше по-натоварено от когато и да било. Вечерята се забави, защото Джак се прибра с повече от час и половина закъснение, капнал от умора, но с привидно добро настроение като влюбен в новата си работа и доволен от живота.
Когато Тоби приключи с вечерята и поиска да гледа любимото си телевизионно предаване, Хедър веднага му разреши. Искаше да сподели новината първо с Джак. На Тоби щяха да кажат по-късно.
Както обикновено Джак й помогна да почисти масата и да сложи мръсните чинии в миялната машина. Когато свършиха, той й каза:
— Мисля да изляза да се поразходя, да упражнявам малко краката си.
— Чувстваш ли някакви болки?
— Само малко.
Макар че беше престанал да използва патерица, тя се опасяваше, че няма да й каже, ако има проблеми с отслабналите мускули или с равновесието.
— Сигурен ли си, че си добре? — попита го Хедър.
— Определено. — Целуна я по бузата. — Ти и Моше Блум никога не бихте се оженили. Винаги щяхте да се карате кой от двамата да се държи по майчински.
— Седни за минута. — Тя му посочи стола. — Има нещо, за което трябва да поговорим.
— Ако на Тоби пак му трябва зъболекар, сам ще го уредя.
— Никакъв зъболекар.
— Видя ли последната сметка от зъболекаря?
— Да, видях я.
— На кого са му притрябвали зъби? Мидите нямат зъби, но се оправят много добре. Стридите нямат зъби. Червеите нямат зъби. Много същества нямат зъби, но са си много доволни от живота.
— Остави зъбите. — Тя взе писмото на Йънгблъд и снимките от хладилника. Подаде му ги и той ги взе.
— Защо се усмихваш? Какво е това? — попита я.
— Прочети го.
Хедър седна срещу него. Гледаше го съсредоточено и по израза на лицето му се опитваше да разгадае докъде е стигнал с четенето. Да го гледа как възприема новината и достави удоволствие, каквото не беше изпитвала от дълго време.
— Това е… Аз…, но защо за Бога… — Той повдигна очи от писмото и я погледна с отворена уста: — Това вярно ли е?
Тя се усмихна. Не беше се усмихвала така от цяла вечност.
— Да. Да! Вярно е, всяка дума. Обадих се на Пол Йънгблъд. Стори ми се много мил човек. Бил е съсед на Едуардо, както и негов адвокат. Най-близък съсед, но въпреки това живеел на три километра от него. Потвърди всичко, което е написано в писмото. Попитай ме колко може да е „значителната сума пари в брой“.
Джак примига, сякаш новината беше чук, с който го бяха зашеметили.
— Колко?
— Още не е сигурен, но след като се приспаднат всички данъци… ще излязат някъде между триста и петдесет и четиристотин хиляди долара.
Джак пребледня.
— Не може да е вярно.
— Така ми каза той.
— Плюс ранчото ли?
— Плюс ранчото.
