томове по история, философия и право.
Адвокатът ги приветства с: „К’во става, съседи! Голямо удоволствие е за мен, истинско удоволствие.“
Имаше здраво ръкостискане и усмивка, която грееше като мека слънчева светлина.
Пол Йънгблъд никога нямаше да бъде приет в гилдията на адвокатите в Лос Анджелис. Щяха да го разкарат тихо, но бързо, веднага щом влезеше в някой от лъскавите кабинети на престижните кантори, разположени в Сенчъри Сити. Беше петдесетгодишен, висок и строен, с късо подстригана желязносива коса. Лицето му беше набръчкано и загрубяло от годините, прекарани навън. Големите му длани с груба кожа бяха набраздени от белези от физически труд. Носеше протрити ботуши, избелели джинси, бяла риза и каубойска връзка със сребърна брошка във формата на див мустанг. В Ел Ей така се обличаха зъболекарите, счетоводителите и мениджърите, когато отиваха да прекарат вечерта в някой кънтри-уестърн бар, но пак не успяваха да прикрият истинската си натура. Йънгблъд обаче изглеждаше сякаш беше роден в каубойски одежди, появил се на бял свят между някой кактус и лагерния огън и израснал върху седлото на коня.
Макар че изглеждаше достатъчно груб и твърд да отиде в рокерски бар и да се оправи с цяла банда скандалджии с мотори, адвокатът говореше тихо и беше толкова любезен, че на Джак му направи впечатление колко са груби неговите обноски под влиянието на градското ежедневие.
Йънгблъд спечели сърцето на Тоби, като го нарече „скаут“ и му предложи да го научи как се язди кон — „през пролетта, като започнем с пони, разбира се… и ако родителите ти са съгласни“. Когато адвокатът облече яке от велурена кожа и си сложи каубойска шапка, Тоби го изгледа с възхищение.
Те следваха бялото бронко на Йънгблъд в продължение на двайсет и пет километра през откритата местност, която им се стори още по-красива, отколкото на фотографиите. Две каменни колони с поставена върху тях дървена износена арка отбелязваха входа към техния имот. Върху арката с груби букви беше написано РАНЧО КУОТЪРМАС. Завиха по пътя под знака и продължиха нагоре по хълмовете.
— Уха! И всичко това е наше? — попита Тоби от задната седалка, пленен от неспирно редуващите се поля и гори. Преди Джак или Хедър да му отговорят, той зададе нов въпрос, който без съмнение го вълнуваше от седмици:
— Може ли да си взема куче?
— Само куче ли? — попита Джак.
— А?
— С толкова много земя можеш да гледаш и крава за домашен любимец.
Тоби се засмя:
— Кравите не са домашни любимци.
— Грешиш. Те са дяволски добри домашни любимци.
— Кравите ли? — удиви се момчето.
— Съвсем сериозно. Можеш да научиш една крава да хваща пръчка, да се търкаля, да моли за вечеря, да се здрависва, всичко, което прави едно куче. Освен това те дават мляко за твоята закуска с корнфлейкс.
— Ти ме баламосваш. Мамо, той сериозно ли говори?
— Единственият проблем е, че може да попаднеш на крава, която обича да тича след коли — отвърна Хедър. — А те могат да причинят много повече щети от кучетата.
— Това е глупаво — синът й се ухили.
— Не и ако си в кола, след която тича крава — увери го Хедър.
— Направо си е ужасно — допълни Джак.
— Аз си искам куче.
— Е, ако това е, което искаш, добре.
— Наистина ли? Мога да си взема куче?
— Не виждам защо не — каза Хедър.
Тоби нададе радостен вик.
Алеята водеше до главната къща, която гледаше към поляна със златистокафява трева. През последния час от тяхното пътешествие към западните планини слънцето осветяваше отзад къщата и тя хвърляше дълга пурпурна сянка. Паркираха в сянката зад бронкото на Пол Йънгблъд.
Започнаха обиколката си с приземния етаж. Макар че нямаше прозорци и се намираше изцяло под нивото на земята, в него беше студено. В първата стая имаше пералня, сушилня, двоен умивалник и чамови шкафове. В ъглите на тавана имаше паяжини и няколко оплетени в тях насекоми. Във втората стая видяха електрическа фурна с вентилатор и нагревател за вода.
Имаше също и японски електрически генератор, голям колкото перална машина. На вид можеше да произведе достатъчно ток, за да захрани цял един малък град.
— За какво ни е това? — попита Джак и посочи генератора.
— Силна буря може да прекъсне електричеството за няколко дена — отвърна Пол Йънгблъд. — И тъй като нямаме компания, която да ни снабдява с природен газ, а и петролът тук е скъп, налага ни се да разчитаме на електричеството за отопление, готвене и всичко останало. Имаме си камини, но те не са подходящи. А Стен Куотърмас беше свикнал с удобствата на цивилизацията.
— Но това е цяло чудовище — каза Джак и потупа покрития с прах генератор.
— Захранва основната къща, къщата на прислугата и конюшните. Докато имате достатъчно бензин, можете да си живеете с всички удобства като в града.
— Сигурно ще е забавно да поживеем в по-сурови условия няколко дни.
— Не и когато температурите паднат под нулата — намръщи се адвокатът и поклати глава. — Понякога от студения вятър стигат до минус трийсет-четирийсет градуса.
— Б-р-р — реагира Хедър и потрепери само при мисълта за този арктически студ.
— Аз не бих го нарекъл просто „по-сурови условия“ — продължи Йънгблъд.
Джак се съгласи:
— Аз бих го нарекъл „самоубийство“. Ще се погрижа да се запасим с достатъчно бензин.
На двата основни етажа на неподдържаната къща термостатът беше включен на ниски температури и беше доста студено. Накрая обаче студът се предаде пред електрическото отопление, което Пол включи, след като се качиха горе и огледаха половината от първия етаж. Въпреки че беше облечена с дебело яке, Хедър трепереше. В къщата имаше всички удобства и лесно щяха да се настанят и да свикнат с нея. Личните вещи и дрехите на Едуардо Фернандес не бяха изнесени. Затова трябваше да изпразнят гардеробите. Къщата от дълго време беше затворена и необитавана. Всяка повърхност беше покрита с прах. Въпреки това личеше, че Едуардо е бил чист и подреден човек — в стаите цареше ред.
В спалнята на втория етаж, която се намираше в задната част на къщата, през гледащите на запад прозорци проникваха медните лъчи на късното следобедно слънце. Въздухът блестеше като пред отворената врата на пещ. Обаче беше студено и Хедър продължаваше да трепери.
— Страхотно е, направо е супер! — каза Тоби.
Стаята беше два пъти по-голяма от неговата в дома им в Лос Анджелис. Хедър обаче знаеше, че той не е впечатлен толкова от размерите, колкото от чудатата архитектура на помещението, която би разпалила въображението на всяко дете. Високият три метра и половина таван се състоеше от четири свода, образуващи купол. Сенките, които се получаваха от вдлъбнатите повърхности, бяха необикновени и интригуващи.
— Екстра — извика Тоби, загледан в тавана, — като да висиш под купола на парашут.
В стената вляво от вратата имаше дълбока метър и нещо и дълга около два метра ниша, завършваща отгоре с арка, в която беше поставено ръчно изработено легло. В задната стена на нишата бяха монтирани рафтове за книги и широки шкафове за съхраняването на макети на космически кораби, войници, игри и други неща, които биха били скъпи на едно момче. Над нишата бяха вдигнати завеси, които ако се спуснаха, щяха да я затворят като в старомоден спален вагон.
— Може ли това да е моята стая? Моля те, може ли? — попита Тоби.
— Струва ми се, че е правена за теб — отвърна Джак.
— Супер!
Пол отвори една от другите две врати на стаята и каза:
— Този дрешник е толкова просторен, че може да мине и за отделна стая.
