— Това няма да е проблем, татко.
— Какво, ще го обръснеш ли? Искаш да имаш плешиво куче?
— Ще го реша всеки ден.
Слушайки разговора им, Хедър гледаше към ъгъла на къщата. Беше сигурна, че Пол Йънгблъд няма да се върне. Нещо ужасно му се беше случило. Нещо…
Той се появи отново.
— Електричеството беше изключено. Сега трябва вече да светне.
„Какво ми става? — запита се Хедър. — Трябва да се отърва от тези проклети лосанджелиски страхове.“
Застанал от вътрешната страна на вратата, Пол отново натисна няколко пъти ключа на стената без успех. Едва забележимите орнаменти по тавана на празния хол останаха тъмни. Лампата отвън до вратата също не светна.
— Сигурно от електрическата компания са го изключили — предположи Джак.
Адвокатът поклати глава:
— Не виждам как може да стане това. Тя е на една и съща линия с основната къща и конюшнята.
— Крушките може да са изгорели или фасонките да са корозирали след толкова време.
Пол побутна назад каубойската си шапка, почеса веждата си, намръщи се и каза:
— Ед не би изоставил нещата така. Със сигурност ги е поддържал редовно. Такъв си беше той. Добър човек беше Ед. Не беше много общителен, но беше добър.
— Ами, можем да проверим — включи се Хедър в разговора. Сега трябва да се настаним в основната къща.
Пол излезе от сградата, затвори вратата и я заключи.
— Може да ви се наложи да извикате електротехник, за да провери мрежата.
Вместо да се върнат по пътя, от който бяха дошли, те завиха по наклонения двор към конюшнята, която беше построена върху по-равна земя на юг от основната къща. Тоби затича напред с разперени ръце и бръмчейки, като имитираше самолет.
Хедър хвърли отново поглед към къщата на прислугата и към гората от двете й страни. Изпитваше някакво особено неспокойствие.
— Доста е студено за началото на ноември — отбеляза Джак.
Адвокатът се засмя:
— Боя се, че тук не е като в Южна Калифорния. Всъщност денят направо си беше топъл. През нощта температурите ще паднат много под нулата.
— Вали ли много сняг тук горе?
— Като парцали.
— Кога да очакваме първия сняг — преди Коледа ли?
— Много преди Коледа, Джак. Ако утре се извие силна буря, никой няма да го сметне за неочаквано.
— Затова си взехме експлоръра — каза Хедър. — С пълно предаване 4?4. Ще трябва да ни свърши работа през зимата, нали?
— Общо взето, да — отвърна Пол и придърпа към лицето си периферията на каубойската шапка.
Тоби беше стигнал до конюшнята. Той изчезна от погледа на Хедър, преди тя да успее да му извика да почака.
— Но през зимата ще има дни, в които няма да можете да се движите заради натрупалия се сняг — продължи Пол. — Понякога затрупва къщата до половина.
— До половина ли? — Гласът на Джак звучеше като на малко дете. — Наистина ли?
— Появи ли се някой от онези мразовити силни ветрове, които се спускат от Скалистите планини, може да навали до пет-седем сантиметра дебел сняг само за двайсет и четири часа. Ветровете сякаш смъкват кожата ти. Местните пътни екипи не могат постоянно да поддържат проходими всички пътища. Имате ли вериги за гумите на експлоръра?
— Няколко комплекта — отговори Джак.
Хедър тръгна no-бързо към конюшнята, като се надяваше мъжете също да ускорят крачка и да я настигнат. Те така и направиха.
Тоби все още не се виждаше никъде.
— Нещо друго, което също трябва да си вземете колкото се може no-скоро, е едно гребло за отпред. Дори и екипите да отворят пътищата, вие трябва да се грижите за вашата алея, която е дълга почти километър.
Ако момчето продължаваше да „лети“ с разперени като криле ръце около конюшнята, досега трябваше да се е показало отново.
— Сервизът на Леке Паркър в града може да снабди колата ви с арматури, снегорин, хидравлично устройство за повдигане и сваляне на снегорина — продължи Пол. — Само ги поставяйте през зимата и сваляйте през пролетта и ще сте готови за всяка неочаквана ситуация, която ви спретне Майката природа.
От Тоби нямаше и следа.
Сърцето на Хедър отново заби по-силно. Слънцето се канеше да залезе. Ако Тоби…, ако се беше изгубил или… или нещо… щеше да им е много трудно да го открият през нощта. Тя едва се сдържа да не хукне към конюшнята.
— Последната зима беше суха, което означава, че тази година сигурно ще ядем голям пердах — продължаваше спокойно Пол, без да си дава сметка за душевните терзания на Хедър.
Когато стигнаха конюшнята и Хедър бе готова да извика отчаяно Тоби, той се появи. Вече не си играеше на самолет. Тичаше към нея през неокосената трева, усмихнат, развълнуван и сияещ:
— Мамо, това място направо е супер. Може би наистина трябва да си взема пони, а?
— Може би — отвърна тя, като тежко преглътна. — Друг път не тичай така, чуваш ли?
— Защо?
— Просто недей.
— Добре тогава — отвърна Тоби.
Той беше послушно дете. Тя погледна назад към къщата на прислугата и дивата гора зад нея. Подпряно върху назъбените върхове на планината, слънцето сякаш се тресеше като суров яйчен жълтък, преди да се разлее по вилицата. Най-високите планински чукари бяха оцветени в сиво, черно и розово, обагрени от края на деня. Километри сгъстени редици гора се простираха надолу до каменната къща.
Всичко беше тихо и спокойно.
Конюшнята представляваше едноетажна каменна сграда с покрит с плочи покрив. По дългите странични стени нямаше врати, а само малки прозорчета високо под стряхата. В края имаше една голяма бяла врата, която се отвори лесно, когато Пол я натисна. Електрическите лампи светнаха още при първото натискане на ключа.
— Както виждате — каза адвокатът, докато ги въвеждаше вътре, — във всяко кътче на това ранчо личи, че принадлежи на истински джентълмен. Не е само купчина сгради, която трябва да демонстрира благосъстоянието на собственика.
Рамката на вратата беше направена от бетон, а подът вътре беше покрит с мека и утъпкана пръст, светла като пясък. Петте празни бокса за конете бяха изградени по краищата на просторен манеж. Върху дебелите трийсет сантиметра дървени греди между отделенията бяха монтирани бронзови стенни лампи, които хвърляха кехлибарена светлина към пода и тавана. Те бяха необходими, защото през разположените високо прозорчета — високи двайсет и дълги четирийсет и пет сантиметра — слънчевата светлина едва проникваше дори през деня.
— Стен Куотърмас отопляваше това място през зимата, а през лятото го охлаждаше — продължи Пол Йънгблъд. Той посочи към вентилационните решетки по тавана. — Тук рядко миришеше на конюшня, защото постоянно го проветряваше. А и цялата вентилационна система е изолирана, за да не се притесняват конете от шума на вентилаторите.
Вляво, след последното отделение, имаше голямо помещение за оседлаване, където се държаха седлата, юздите и другото снаряжение. То беше празно, като се изключи вградената мивка, голяма колкото
