корито.
Вдясно срещу помещението бяха монтирани високи хранилки, които се пълнеха с ябълки, овес и други храни за животните, но сега бяха празни. На стената до хранилките бяха подредени няколко инструмента и сечива: вила за сено, две лопати и гребло.
— Противопожарна аларма. — Пол посочи към устройството, прикрепено над голямата врата, през която бяха влезли. Свързана е към електрическата верига. Включва се и в къщата. Стен щеше да я чуе.
— Човекът определено е обичал конете си — каза Джак.
— И още как. Освен това беше спечелил от Холивуд много пари, които не знаеше какво да прави. Когато Стен почина, Ед се погрижи хората, които купиха конете, да ги гледат добре. Стен беше добър човек.
— Мога да си взема десет понита — каза Тоби.
— Не — отряза го Хедър. — С какъвто и бизнес да се захванем, няма да правим фабрика за тор.
— Само исках да кажа, че има място за толкова — отвърна момчето.
— Куче, десет понита… — включи се Джак. — Ти се превръщаш в истински фермер. Какво ще бъде следващото? Кокошки ли?
— Крава. Мислех си за това, което ми каза за кравите.
— Умник. — Джак закачливо посегна към сина си.
Тоби се наведе и избягна ръката му, след което се засмя:
— Какъвто бащата, такъв и синът. Господин Йънгблъд, татко казва, че кравите могат да правят различни номера досущ като кучетата. Да се претъркалят, да се преструват на умрели и всичко останало.
— Ами аз познавам един бик, който може да ходи на задните си крака — отвърна адвокатът, докато излизаха от конюшнята.
— Наистина ли?
— Нещо повече. Може да смята с числа като теб и мен. Последното беше изречено с такъв сериозен и убедителен вид, че детето ококори очи от изумление:
— Искате да кажете, че ако му поставите задача, той ще даде отговора, като потропа с копито?
— Да, определено. Или пък направо може да ти каже отговора.
— А?
— Този бик може да говори.
— Няма начин — заяви Тоби, докато следваше Джак и Хедър навън.
— Истината ти казвам. Може да говори, да танцува, да кара кола и ходи на църква всяка неделя — отвърна Пол и изключи лампите. — Името му е Лестър Бик и е собственик на бистрото на Мейн Стрийт в града.
— Ама той е човек!
— Разбира се, че е човек. — Адвокатът затвори голямата врата. — Изобщо не съм казвал, че не е.
Той намигна на Хедър и тя осъзна колко й е допаднал този човек.
— Вие ме измамихте — каза Тоби на Пол. — Татко, той ме измами.
— Съвсем не, само ти казах истината, скауте. Ти сам се измами — отвърна Пол.
— Пол е адвокат, синко — каза Джак. — Винаги трябва много да внимаваш с адвокатите. Или ще останеш без нито едно пони или крава.
Пол се засмя:
— Послушай баща ти. Той е умен, много умен.
На небето се виждаше само подобното на портокал слънце. Назъбените планински върхове се разтвориха в тъмното. Над ранчото се спуснаха сенки. Тъжният залез, целият в тъмносини и траурни пурпурни цветове, отстъпи пред безмилостния мрак на нощта.
Пол погледна към един хълм, разположен нагоре по склона от конюшнята и в периферията на западните гори, след което каза:
— Няма смисъл да ви показвам гробището в тази тъмница. Няма какво толкова да видите дори и през деня.
— Гробище ли? — намръщи се Джак.
— Имате си одобрено от властите частно гробище — отвърна адвокатът. — Дванайсет парцела, макар че сега са заети само четири.
Загледана в хълма, където в мрака едва се забелязваше част от ниската каменна стена и нещо като вход, Хедър попита:
— Кой е погребан там?
— Стен Куотърмас, Ед Фернандес, Маргарит и Томи.
— Томи, моят бивш партньор, е погребан там горе? — попита Джак.
— Частно гробище — повтори Хедър. А си мислеше, че трепери само защото въздухът ставаше по- студен с всяка изминала минута. — Изглежда ми малко страховито.
— В тези места не е никак необичайно — увери я Пол. — В много от разположените наоколо ферми една и съща фамилия живее от поколения насам. Тук не е само техният дом, но и техният роден град, единствената земя, която обичат. Игълс Руст е само място, в което ходят да пазаруват. Когато стане въпрос къде да почиват в мир, те избират да станат част от земята, на която са отдали целия си живот.
— Уха — каза Тоби. — Може ли да стане no-супер от това? Живеем до гробище.
— Не съвсем — продължи Пол. — Моите предци и родители са погребани в моето ранчо и в това няма нищо ужасяващо. По-скоро е утешително. Дава ти чувството за духовно наследство, за приемственост между поколенията. Двамата с Каролин също искаме да почиваме там. Макар че не съм сигурен как ще постъпят децата ни. Сега едното учи медицина, другото — право. Организират живота си така, че да не се нуждаят от ранчото.
— Жалко, че пропуснахме Хелоуин — каза Тоби повече на себе си, отколкото на другите. Впери поглед в гробището потънал във фантазии, които без съмнение включваха предизвикателството да се разходи сред гробовете на Хелоуин.
Всички останаха мълчаливи за миг.
Залезът беше тежък, тих, мъртво спокоен.
Горе на хълма гробището сякаш хвърляше бледа светлина и придърпваше нощта върху себе си като някакво покривало. Мракът покриваше него най-бързо, по-бързо от цялата местност наоколо.
Хедър хвърли поглед към Джак, за да види дали е притеснен, че Томи Фернандес е погребан наблизо. В края на краищата Томи беше загинал до него единайсет месеца преди да застрелят Лутър Брайсън. Щом гробът на Томи беше толкова близко, Джак не можеше да не си припомня насилието.
Джак сигурно усети нейната загриженост и се усмихна:
— Чувствам се по-добре, като знам, че Томи почива в красиво място като това.
Докато се връщаха към къщата, адвокатът ги покани на вечеря и им предложи да пренощуват в дома му.
— Първо, защото днес пристигнахте много късно и нямахте да време да почистите къщата. Второ, нямате никаква храна освен това, което е останало в хладилника. И трето, надали искате да се занимавате с готвене, след като сте пътували през целия ден. Защо не си починете тази вечер и да започнете начисто утре сутринта?
Хедър благодари за поканата не само заради причините, които изброи Пол, но и защото усещаше някакво неспокойствие в къщата и отдалечения район, в който тя се намираше. Успокояваше се, че страхът й не е нищо друго освен първоначалната реакция на градско чедо на подобни просторни и открити пространства, каквито не беше виждала преди дори и във въображението си. Лека фобия нищо повече. Временна агорафобия. Ще премине. Просто се нуждаеше от ден или два може би дори само от няколко часа — за да свикне с новия пейзаж и начин на живот. Една вечер с Пол Йънгблъд и неговата съпруга може би щяха да се окажат подходящото лекарство.
След като регулираха термостатите из цялата къща така, че да бъде достатъчно топло на сутринта, те заключиха, качиха се в експлоръра и последваха бронкото на Пол по селския път. Той зави на изток, към града, а и те след него.
Здрачът беше заменен от непроницаемата стена на нощта. Луната още не беше изгряла. Мракът беше толкова дълбок, че изглеждаше сякаш никога няма да се вдигне, дори и когато слънцето отново изгрее.
Ранчото на Йънгблъд беше кръстено на преобладаващия вид дърво по тези географски ширини. Върху
