Последната врата разкри непокрита с килим стълба, извита като в морски фар. Дървените стъпала заскърцаха, когато четиримата заслизаха надолу по тях.
На Хедър стълбите не й харесаха. Може би страдаше от някаква форма на клаустрофобия. Следваше Пол Йънгблъд и Тоби, а Джак вървеше плътно зад нея. Може би необичайното осветление я притесни. Двете голи крушки на тавана я накараха да се почувства неловко. Плесените и слабата миризма не правеха уютно помещението. Нито пък паяжините, по които висяха оплетени мъртви буболечки и бръмбари. Каквато и да беше причината, сърцето й заби по-силно, сякаш се изкачваха, а не слизаха надолу. Беше обхваната от странен страх — подобен на този, когато сънуваш кошмари — че нещо враждебно и крайно чуждо чака там, долу.
Последното стъпало ги отведе в един вестибюл без прозорци, където Пол трябваше да използва ключ, за да отвори първата от двете врати.
— Кухнята — каза той.
Нищо страшно не ги чакаше там.
— Ще тръгнем оттук — добави адвокатът, като се обърна към втората врата, която беше отключена.
Когато секретната брава от вътрешната страна отказа да помръдне поради това, че не беше използвана скоро, Хедър едва издържа няколкото секунди. Сега тя беше убедена, че нещо слиза надолу по стълбите зад тях, убийствен фантом или лош сън.
Поиска й се веднага да излезе от това тясно място, отчаяно искаше да е навън.
Вратата изскърца при отварянето.
Те последваха Пол към втория изход през задната веранда. Бяха на три метра и половина вляво от главния заден вход в къщата, за който се минаваше през кухнята.
Хедър си пое дълбоко няколко пъти дъх, прочиствайки дробовете си от неприятния въздух на стълбището. Страхът й се изпари и сърцето й възвърна нормалния си ритъм. Обърна се към вестибюла, където стъпалата завиваха нагоре. Естествено никакво привидение не изскочи и нейната моментна паника й се стори глупава и необяснима.
Без да забелязва вълнението на Хедър, Джак сложи ръка върху главата на Тоби и каза:
— Е, ако горе ще е твоята спалня, не искам тайно да водиш в нея момичета по стълбите.
— Момичета? — удиви се той. — Уф! Защо трябва изобщо да имам работа с момичета?
— Мисля, че ще разбереш, след като мине време и когато ти се даде повече самостоятелност — отвърна адвокатът, който се забавляваше от разговора с момчето.
— И това ще е доста скоро — добави Джак. — След пет години ще трябва да запълваме това стълбище с бетон и да го запечатаме завинаги.
У Хедър се появи необяснимо желание да погледне назад към вратата, щом адвокатът я затвори. Тя беше озадачена от странния епизод и се успокои при мисълта, че никой не забеляза реакцията й.
Паника, характерна повече за Лос Анджелис. Все още не се беше отърсила от града. Намираше се в провинциална Монтана, където сигурно не беше ставало убийство от десет години, където повечето хора оставяха вратите си незаключени ден и нощ. Психически тя оставаше в сянката на Големия портокал. Живееше с подсъзнателното очакване и предчувствие за някакво внезапно насилие. Това беше само отзвук от лосанджелйската паника.
— По-добре да ви покажа и останалата част от имота — каза Пол. — До края на деня ни остава около половин час.
Те го последваха надолу по стълбите на верандата и се изкачиха по склона на поляната отзад, която водеше към по-малка каменна къща, кацнала сред дърветата в края на гората. Хедър я позна от фотографиите, които им беше изпратил Пол: къщата за прислугата.
Когато залезът незабелязано се промъкна, небето далеч на изток придоби тъмносапфирен цвят. То ставаше по-светлосиньо на запад, където слънцето се беше насочило към планините.
Температурата падна до под десет градуса. Хедър вървеше с пъхнати в джобовете на якето ръце и със свити рамене.
Зарадва се, когато видя как Джак изкачи хълма, без да куца. Понякога левият крак го наболяваше, но не и днес. Не й се вярваше, че само преди осем месеца техният живот изглеждаше безперспективен. Нищо чудно, че още се стряскаше. Толкова ужасни осем месеца. Но сега всичко беше добре. Наистина беше добре.
Поляната отзад не беше поддържана след смъртта на Едуардо. Тревата беше пораснала до петнайсет- двайсет сантиметра, преди късното сухо лято и студената ранна есен да я превърнат в кафява и да спрат растежа й до следващата пролет. Стръковете пукаха едва доловимо под краката им.
— Ед и Маргарит се преместиха от къщата на прислугата, когато наследиха ранчото преди осем години — каза Пол, докато доближаваха каменната постройка. — Продадоха мебелите и заковаха прозорците с шперплат. Мисля, че оттогава никой не е живял тук. Освен ако не възнамерявате също да си вземете прислужници, сигурно няма да я използвате. Но поне хвърлете един поглед какво представлява.
Къщата беше заобиколена от трите страни от борови дървета. Гората беше толкова древна и девствена, че дори още преди слънцето да залезе, в по-голямата й част вече властваше тъмнината. Настръхналите зелени дебели клони, обгърнати от пурпурно-черни сенки, бяха красива гледка. Но в тази горска атмосфера витаеше атмосфера на мистериозност и тайнственост, която се стори на Хедър обезпокоителна и дори малко страшна.
За пръв път се запита какви животни могат да се покажат от тази дива обител и да дойдат на двора. Вълци? Мечки? Пуми? Беше ли Тоби в безопасност тук?
О, за Бога, Хедър!
Разсъждаваше като градски жител, винаги нащрек за опасност, виждайки заплаха навсякъде. В интерес на истината дивите животни избягваха хората и се скриваха, щом ги видеха.
„Какво очакваш? — запита се тя саркастично. — Че ти ще седиш барикадирана в къщата, докато банди мечки ще чукат на вратата, а глутници озъбени вълци ще нахлуват през прозорците като в някой долнокачествен телевизионен филм?“
Вместо веранда каменната къща имаше голяма покрита с плочки площадка пред предната врата. Стояха там, докато адвокатът откри ключа на връзката, която носеше.
Северно-източно-южната панорама от мястото на високите гори беше зашеметяваща, по-красива дори и от тази на главната къща. Като в пейзаж от картина на Максфийлд Периш спускащите се надолу поля и гори преминаваха в лилава замъгленост под тъмносапфиреното небе.
Отиващият си ден беше безветрен и тишината беше толкова дълбока, че беше готова да си помисли дали не е оглушала. Само дрънкането на ключовете на адвоката разсейваше тази мисъл. След живота в града подобна тишина й се струваше зловеща. Вратата се отвори с много скърцане и стържене, като че беше счупен някакъв древен печат. Пол пристъпи в тъмния хол и натисна ключа за осветлението.
Той щракна няколко пъти, но лампата не светна. Отново излезе на площадката и каза:
— Мисля, че Ед е изключил електричеството от прекъсвача. Знам къде се намира. Вие чакайте тук, сега ще се върна.
Стояха пред вратата, загледани в мрака от другата страна на прага. През това време адвокатът изчезна зад ъгъла на къщата. Неговото отсъствие направи Хедър неспокойна, макар че не знаеше на какво се дължи това. Може би защото той беше отишъл сам.
— Когато си взема куче, то ще може ли да спи в моята стая? — попита Тоби.
— Да, но не в леглото — отвърна Джак.
— Не в леглото? Тогава къде ще спи?
— Кучетата обикновено го правят на пода.
— Не е честно.
— Кучетата никога не се оплакват.
— Но защо не в леглото?
— Заради бълхите.
— Ще се грижа добре за него и няма да има бълхи.
— Космите от козината по чаршафите.
