табелата над пътя бяха поставени малки светлини, всяка, от които осветяваше надпис със зелени букви върху бял фон. Той гласеше: ПОНДЕРОСА ПАЙНС2.
Под тези две думи с по-малки пишеше: Пол и Каролин Йънгблъд.
Ранчото на адвоката беше много по-голямо от тяхното. От двете страни на входната алея, която беше по-дълга от тази в ранчо Куотърмас, бяха поставени множество приспособления, като червени стълбове за привързване, площадки и рингове за яздене, както и оградени пасбища. Сградите се осветяваха от перления блясък на декоративни външни лампи. Избуялите ливади бяха разделени от бели огради — леко фосфоресциращи геометрични конструкции, които в тъмното приличаха на резките на неразгадаеми йероглифи върху древна надгробна плоча.
Основната къща, пред която спряха, беше голяма ниска постройка, направена отречен камък и опушено чамово дърво. Изглеждаше така, сякаш сградата беше органично и неделимо цяло от земята.
Докато вървеше заедно с тях към къщата, Пол отговаряше на въпросите за ранчо Пондероса Пайнс:
— Всъщност имаме две основни дейности. Отглеждаме коне за състезания, което е доста популярен спорт из целия Запад, от Ню Мексико до канадската граница. Освен това отглеждаме някои коне за селекция, които никога не излизат от мода. Предимно арабски жребци. Имаме едни от най-великолепните чистокръвни арабски жребци в страната. Толкова са красиви, че оставаш възхитен. Или пък ще ти се изпразни портфейлът, ако си обзет от тази мания.
— Никакви крави ли няма? — попита Тоби, когато стигнаха стълбите, водещи към дълга и просторна веранда.
— Съжалявам, скауте, но нямаме крави — отвърна адвокатът.
— Много хора тук гледат рогат добитък, но не и ние. Въпреки това си имаме свои каубои. — Той посочи към група осветени бунгала, разположени на двайсетина метра на изток от къщата.
— В момента в ранчото живеят осемнайсет такива мъже с техните съпруги, ако са женени. Един вид наш малък град.
— Каубои — повтори момчето с благоговение, както когато говореше за гробището и за възможността да си има пони. С всеки изминал миг Монтана изглеждаше все по-екзотична, като далечна планета от някой комикс или научнофантастичен филм, каквито той обичаше. — Истински каубои!
Каролин Йънгблъд ги посрещна на вратата и сърдечно ги поздрави. Сигурно беше на възрастта на Пол, но изглеждаше много по-млада от него. Носеше тесни джинси и червено-бяла риза с декоративни шевове. Дрехите подчертаваха стройната й и атлетична фигура. Снежнобялата й коса — подстригана късо беше чуплива, гъста, мека и лъскава. Кожата на лицето й беше гладка като коприна.
Хедър реши, че ако животът в провинциалното монтанско ранчо можеше да стори такива чудеса за една жена, тя ще превъзмогне всякакво неудобство и неприятни усещания от обширните и откритите пространства, от тъмната нощ, тайнствените гори и дори от това да живее близо до гробище.
След вечерята Джак и Пол останаха сами за няколко минути в кабинета на чаша портвайн. Разглеждаха множеството сложени в рамки фотографии на коне-медалисти, фотографиите почти покриваха една от чамовите стени. Адвокатът внезапно смени темата на разговора от породистите жребци и шампиони и премина към ранчото Куотърмас:
— Сигурен съм, че твоите хора ще се чувстват щастливи тук, Джак.
— И аз също.
— Това място е много подходящо за момче като Тоби.
— Куче, пони — за него все едно се сбъдват сънищата му.
— Красива земя.
— В сравнение с Ел Ей е толкова мирно и тихо. Дявол да го вземе, не може и да става сравнение.
Пол понечи да каже нещо, поколеба се и вместо това погледна към снимката на коня, с който беше отбелязал първата победа за ранчо Пондероса Пайнс. Когато отново проговори, Джак усети, че той каза не това, което искаше.
— И въпреки че разстоянието между моето и вашето ранчо е голямо, Джак, надявам се, че ще станем близки и ще се опознаем добре.
— Много бих искал.
Адвокатът отново се поколеба и отпи от портвайна, за да прикрие нерешителността си. След като опита питието, Джак каза:
— Нещо не е ли наред, Пол?
— Не, всичко е наред… просто… Какво те кара да мислиш така?
— Бях ченге доста дълго време. Изработил съм си нещо като шесто чувство за хората, които крият мислите си.
— Може и да си прав. От теб ще стане добър бизнесмен, когато трябва да решаваш в какво да инвестираш и в какво — не.
— Та какъв е проблемът?
Пол въздъхна и седна на ръба на голямото си бюро.
— Дори не знам дали трябва да споменавам това пред вас, защото не искам да ви притеснявам. Не мисля, че има причина да го правя.
— Е?
— Ед Фернандес умря от сърдечен удар, както вече ви казах. Силен сърдечен удар го е свалил така внезапно и бързо като куршум в главата. Съдебният лекар не можа да открие нищо друго. Само сърцето.
— Съдебен лекар ли? Значи ли това, че е била извършена аутопсия?
— Да, така беше. — Пол отново отпи от, чашата.
Джак знаеше, че в Монтана, както и в Калифорния, аутопсиите не се правят всеки път, когато някой умре. Особено това важеше, когато ставаше дума за човек на възрастта на Ед Фернандес и беше очевидно, че е починал от естествена смърт. Аутопсията е била направена поради специални обстоятелства, най-вече ако видимите увреждания са говорели за възможността смъртта да е причинена по насилствен път.
— Но ти каза, че съдебният лекар не е могъл да открие нищо необичайно освен увреденото сърце, без никакви рани.
Загледан в чашата си, адвокатът отговори:
— Тялото на Ед беше открито на прага между кухнята и задната веранда. Проснато на дясната страна и подпряло вратата отворена. Стискал е силно пушка с двете си ръце.
— А-ха. Може да е достатъчно подозрително обстоятелство, за да се оправдае аутопсията. А може и просто да е отивал на лов.
— Ловният сезон не беше започнал.
— Искаш да ми кажеш, че тук не е познато бракониерството дори когато човек ловува на собствената си земя?
Адвокатът поклати глава:
— Напротив. Но Ед не беше ловец. Никога не беше ходил на лов.
— Сигурен ли си?
— Да. Стен Куотърмас беше ловецът, а Ед само наследи от него пушките. И още едно странно нещо. Не само че пълнителят на пушката-помпа е бил пълен, но е заредил и допълнителен патрон в цевта. Дори и най-малоумният ловец няма да се шляе със заредено оръжие. Ако се спъне и падне, може да си пръсне главата.
— Не звучи много смислено и да се разхожда така в собствения си дом.
— Освен, ако не е имало някаква реална опасност.
— Като някой разбойник или звяр ли?
— Може би. Макар че това е толкова рядко явление по тези земи, колкото котлетите по татарски.
— Имало ли е някакви следи от взлом или кражба? Къщата била ли е претърсвана?
— Не, нищо подобно.
— Кой е открил трупа?
— Травис Потър, ветеринар от Игълс Руст. С което странностите стават с една повече. На десети юни, три седмици преди да умре, Ед е занесъл някакви мъртви еноти на Травис и го е помолил да ги изследва.
