Адвокатът разказа на Джак за миещите мечки същото, което Едуардо беше казал на Потър, а после изложи и откритията на ветеринарния лекар.
— Подуване на мозъка ли? — попита Джак.
— Но без признаци на инфекция или болест. Травис помолил Ед да гледа за други животни, които се държат странно. После…, когато отново разговаряли на седемнайсети юни, той усетил, че Ед е видял нещо, но го е криел от него.
— Защо ще го крие от Потър? Фернандес е разказал първо на него за случката.
Адвокатът вдигна рамене.
— Както и да е, на сутринта на шести юли Травис отишъл в ранчото, за да говори отново с Ед. Вместо това открил трупа му. Съдебният лекар казва, че Ед по това време бил мъртъв от не по-малко от двайсет и четири часа, възможно е дори от трийсет и шест, но не повече.
Джак закрачи до стената с фотографии на коне, после покрай стената с рафтовете за книги и накрая се върна на мястото си. През цялото време бавно въртеше чашата с портвайн в ръцете си.
— Та значи вие си мислите, че Фернандес е видял някакво странно животинско поведение, което го е уплашило толкова силно, че е заредил пушката?
— Може би.
— Може да е излизал навън, за да застреля това животно, защото се е държало като бясно.
— Да, подобно нещо се е случвало тук. И сигурно е бил толкова изтощен и капнал от умора, че е получил сърдечен удар.
През прозореца на кабинета Джак се вгледа в светлините в каубойските бунгала, които не можеха да отблъснат плътния нощен мрак. Той изпи питието си.
— Да, но ти каза, че Фернандес не е бил от хората, които лесно се впечатляват, нито пък е бил истерик.
— Точно така. Ед се впечатляваше колкото и един пън.
Джак отмести поглед от прозореца и продължи:
— Тогава какво може да е видял, че да накара сърцето му да бие толкова силно? Колко странно и страховито трябва да се е държало животното, та Фернандес да получи сърдечен удар?
— Тук вече започваш да приемаш предположенията за факти. Не звучи смислено.
— Изглежда си имаме загадка.
— Какво щастие, че си бил детектив.
— Не, бях патрулен полицай.
— Е, сега си повишен от обстоятелствата. — Пол стана. — Чуй ме, сигурен съм, че няма за какво да се тревожите. Знаем, че онези еноти не са били болни. И сигурно има някакво разумно обяснение за това какво е щял да прави Ед с пушката. Този край е мирен. Мътните да ме вземат, ако знам каква опасност може да се крие.
— Явно си прав.
— Разказах ти го само защото…, ами защото ми се струва странно. Мисля си, че ако и ти видиш нещо особено, трябва да знаеш какво е станало. Ако се наложи, повикай Травис. Или мен.
Джак сложи празната си чаша на бюрото до тази на Пол.
— Така и ще направя. Междувременно… ще ти бъда признателен, ако не споменаваш за това пред Хедър. Преживяхме доста трудна година в Ел Ей. Тук започваме едно ново начало в много отношения и не искам нищо да го засенчи. Малко сме уплашени. Искаме новата обстановка да ни подейства положително, да ни зареди с позитивна нагласа.
— Затова избрах този момент, за да ти кажа.
— Благодаря ти, Пол.
— И не се притеснявай.
— Няма.
— Защото съм сигурен, че няма за какво. Само една от многото малки загадки на живота. Хората, които идват за пръв път в този край, понякога се стъписват пред това открито пространство.
— Не се тревожи — успокои го Джак. — Нищо, да не говорим за енот не е в състояние да ми развали настроението.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
През първите четири дни в ранчо Куотърмас Хедър, Джак и Тоби почистиха основно къщата. Избърсаха стените и дюшемето, лъснаха мебелите, минаха с прахосмукачка килимите и тапицериите, измиха всички чинии и прибори, поставиха нова хартия в кухненските шкафове. Отърваха се от дрехите на Едуардо чрез градската църква, която ги събираше и раздаваше на нуждаещите се. В крайна сметка направиха мястото да изглежда като тяхно собствено.
Нямаха намерение да записват Тоби за училище до следващата седмица. Искаха да му дадат време да се приспособи към новия им живот. На него и без това много му харесваше да прави, каквото си иска, докато момчетата на неговата възраст вече бяха в трети клас и седяха затворени в учебните стаи.
В сряда пристигна колата на транспортната компания с малка пратка от Лос Анджелис: останалата част от дрехите им, книгите, компютрите на Хедър и нейната апаратура, играчките и игрите на Тоби, както и останалите им вещи, които не искаха да изхвърлят или да разпродават. Познатите вещи правеха новата къща да прилича повече на техен дом.
Макар че дните ставаха все по-студени и по-мрачни, настроението на Хедър оставаше приповдигнато. Вече нямаше пристъпи на неспокойствие, както когато Пол Йънгблъд им показа за пръв път имота в понеделник вечерта. С всеки изминал ден този параноичен епизод избледняваше в паметта й.
Тя избърса паяжините и боклуците от спираловидните стълби в задната част, изми стъпалата с амоняк и прогони от това място неприятната воня на разложено. Никакви необичайни чувства не я спохождаха, вече дори й беше странно, че е почувствала някакъв суеверен страх на тези стълби.
От някои от прозорците на втория етаж се виждаше хълмът с гробището. Това вече не й се струваше зловещо като преди благодарение на казаното от Пол, че така се запазва приемствеността между поколенията. В едно разпадащо се семейство, в каквото беше израснала тя, както и в Лос Анджелис, традициите бяха толкова малко и чувството за принадлежност към каквото и да било беше толкова слабо, че любовта на тези фермери към земята й изглеждаше no-скоро трогателна — дори духовно насърчаваща — отколкото странна или мрачна.
Хедър изчисти хладилника, после го напълниха с плодове и зеленчуци. Хладилната камера вече беше наполовина пълна с пакетирани полуготови храни за вечеря, но тя отложи инвентаризацията, защото я чакаха по-важни задачи.
Четири вечери поред, твърде уморени да готвят, те ходеха с колата до Игълс Руст и вечеряха в бистрото на Мейн Стрийт, притежавано и управлявано от бика, който можеше да кара кола, да смята и да танцува. Храната се състоеше от първокласни местни специалитети.
Осемнайсетте километра път не им направиха особено впечатление. В Южна Калифорния пътуването се измерваше преди всичко от времето, което то отнемаше. Дори и най-кратката разходка до пазара изискваше половин час в натовареното градско движение. Осемнайсет километра каране от една точка до друга в Лос Анджелис щеше да отнеме час, два или цяла вечност, в зависимост от движението и агресивността на другите шофьори. Кой знае? Те обаче успяваха редовно да стигат в Игълс Руст за двайсет-двайсет и пет минути, което им се струваше направо нищожно време. Пустите магистрали действаха ободрително.
В петък Хедър заспа без проблеми. За пръв път обаче покоят й беше нарушен…
В съня си тя се намираше на студено място, което беше по-черно и от най-тъмната безлунна нощ, по- черно от стая без прозорци. Чувстваше, че върви напред, но не го виждаше, сякаш беше сляпа. Глождеше я любопитство и в началото не се боеше от нищо. Всъщност дори се усмихваше, защото беше убедена, че в едно топло и осветено място, намиращо се от другата страна на мрака, я очаква нещо чудесно, превъзходно и приятно. Съкровище. Удоволствие. Просветление, мир и радост я чакаха и тя трябваше да намери пътя. Блажено спокойствие, свобода от страха, вечна свобода, просветление, щастие, удоволствие, които бяха по-силни от всичко, което беше усещала и виждала досега. Чакаха и чакаха. Тя бавно и несигурно вървеше в непрогледната тъмнина, опипваща с протегнати напред ръце пространството пред себе си. Но винаги
