— Томи ми беше говорил за някакво място в Монтана. Казваше, че баща му много го обичал, но той го мразеше. „Тъпо, казваше Томи, никога нищо не се случва, на гъза на географията.“ Обичаше много баща си, разказваше забавни истории за него, но никога не ми беше споменавал, че е богат. — Джак отново взе писмото. — Защо бащата на Томи ще оставя всичко на мен, за Бога?
— Това беше един от въпросите, които зададох на Пол Йънгблъд. Той каза, че Томи е писал на баща си за теб. Говорил е за теб като за брат. И след като Томи си отишъл, баща му поискал да остави всичко на теб.
— Какво ще кажат другите роднини?
— Няма други роднини.
Джак поклати глава:
— Но аз никога не съм се срещал с — той погледна в писмото — Едуардо. Това е лудост. Искам да кажа, Господи, страхотно е, но е лудост. Той оставя всичко на някого, когото дори не познава.
Обзета от бурни емоции, Хедър не можеше повече да седи, стана и отиде до хладилника.
— Пол Йънгблъд каза, че идеята се харесала на Едуардо, защото той самият наследил всичко преди осем години от бившия си шеф, което за него също било съвсем изненадващо.
— Не мога да повярвам.
Тя извади от хладилника бутилката шампанско, скрита в отделението за зеленчуци, където Джак нямаше да може да я открие, преди да научи повода за празнуване.
— Според Йънгблъд Едуардо смятал, че като те изненада… ъъ, изглежда, смятал това за единствения начин да се отплати подобаващо за щедростта на своя шеф — поясни тя.
Когато се обърна към масата, Джак се намръщи при вида на бутилката шампанско:
— Като балон съм, нося се във въздуха, отскачам от тавана, но… в същото време…
— Томи?
Той кимна.
Тя махна фолиото от капачката на бутилката и продължи:
— Не можем да го върнем от гроба.
— Не, но…
— Той би искал да се чувстваме щастливи от изненадата.
— Да, знам. Томи беше страхотен човек.
— Ами тогава, нека да бъдем щастливи.
Той нищо не отвърна.
Хедър разви телта от капачката и каза:
— Ще сме идиоти, ако не се радваме.
После впери поглед в шампанското и продължи:
— Не става въпрос само за нашето бъдеще, а за това на Тоби.
— Сега ще може да остане със зъби в устата.
Хедър се засмя и изрече:
— Чудесно е, Джак.
Накрая на лицето му изгря широка усмивка.
— Дяволски си права, че е чудесно. Вече няма да дъвче храната с венците.
Махайки телта от капачката, тя каза:
— Дори ние да не заслужаваме това добро, Тоби го заслужава.
— Всички го заслужаваме. — Той стана, отиде до близкия шкаф и извади чиста чиния. — Дай на мен — каза и взе бутилката от Хедър, като я покри с кърпа. — Побутна капачката и тя изхвърча.
Тя взе две чаши и ги напълни.
— За Едуардо Фернандес — вдигна тост Хедър.
— За Томи.
Пиха, застанали прави до масата, след което той я целуна страстно. Езикът му имаше вкуса на шампанското.
— Боже мой, Хедър. Знаеш ли какво означава това?
Те седнаха отново и тя отвърна:
— Че когато излезем да вечеряме навън, ще отидем някъде, където сервират храната в истински чинии, а не в картонени кутии.
Очите му светеха, а тя беше развълнувана да го види така щастлив.
— Можем да си изплатим ипотеката, всичките сметки, да спестим пари за Тоби, за да учи в колеж, може би дори да отидем на почивка — каза той. — И всичко това само от парите в брой. Ако продадем и фермата…
— Погледни снимките. — Тя ги подреди на масата пред него.
— Много е красиво.
— Направо е великолепно, Джак. Погледни тези планини! Виж тази — ако застанеш пред къщата, можеш да видиш всичко надлъж и нашир!
Той отмести поглед от снимките и очите им се срещнаха.
— Какво чувам аз?
— Не е необходимо да го продаваме.
— Да живеем там?
— Защо не?
— Ние сме градски хора.
— И мразим това.
— Лосанджелисци.
— Така беше преди.
Тя забеляза, че идеята го заинтригува, и вълнението й се засили.
— От доста време търсехме промяна — каза той. — Но никога не съм си мислел чак за такава промяна.
— Погледни фотографиите.
— Добре де, великолепно е. Но какво ще правим там? Доста пари са, но не е толкова, че да стигнат за цял живот. Освен това сме млади — не можем да преживяваме като пенсионери, трябва да вършим нещо.
— Можем да започнем бизнес в Игълс Руст.
— Какъв бизнес?
— Не знам. Всякакъв. Можем да отидем и да видим какво представлява градът. Така ще преценим на място какви са възможностите. Ако ли пък не… ами, никой не ни кара да живеем там завинаги. Година-две и ако не ни хареса, ще го продадем.
Той изпи шампанското си и наля още и на двамата.
— Тоби тръгва на училище след две седмици…
— И в Монтана имат училища — отвърна тя, макар да знаеше, че не точно това го притеснява.
Той несъмнено си мислеше за единайсетгодишното момиченце, което беше застреляно на една пресечка от училището, което Тоби щеше да посещава. За да го успокои, каза:
— Той ще може да си играе в двор от две хиляди и четиристотин декара, Джак. От колко време иска да му вземем куче, златен ритривър. А тук не можем да гледаме куче.
Загледан в една от снимките, Джак каза:
— Днес в работата си говорихме за всичките имена, с които е известен градът ни, а те са повече, отколкото при другите градове. Ню Йорк го знаят като Голямата ябълка и това е всичко. Ел Ей има много имена, но нито едно от тях не му допада вече. Нито едно от тях вече не означава нищо. Като Големият портокал. Но вече не са останали портокалови дръвчета. Сега има паркинги, магазини и къщи. Можеш да му викаш Града на ангелите, но тук вече не стават много ангелски неща. Не и като преди, твърде много дяволи има по улиците.
— Градът, в който се раждат звездите.
— И деветстотин деветдесет и девет от хиляда хлапета, които идват тук, за да станат филмови звезди — какво става с тях? Свършват използвани, обидени, пречупени и пристрастени към
