върколаци, призраци и цялата армия традиционни чудовища, вълнуващи децата, побързах да обезсърча този му интерес, надсмях му се и му показах добродетелта и удоволствието от издигането над тези детински неща. О, аз не му отнех насладата от хубавия страх, защото в това нямаше нищо религиозно. На Бени му бе позволено да вкусва ужаса, предизвикван от книги за роботи-убийци, филми за чудовището на Франкенщайн, както и други заплахи, които бяха дело на човека. Моята цензура се съсредоточаваше главно върху чудовищата от сатанински или окултен произход, понеже вярата в подобни неща е просто друг аспект на религията, обратната страна на преклонението пред Господ.
Позволявах му да вярва в Дядо Коледа, докато не стана на седем години, макар че изпитвах доста опасения заради своята снизходителност. Легендата за Дядо Коледа включва и християнски елемент, разбира се — добрият Свети Ник и така нататък. Елън обаче настояваше да не го лишаваме от тази фантазия. Неохотно се съгласих, че тя навярно е безобидна, но само при условието, че ще се отнасяме към празника като към светско събитие, което няма нищо общо с раждането на Исус. За нас Коледа беше празник на семейството и на здравата ни вяра в материализма.
В задния двор на голямата ни къща в Бъкс Каунти, Пенсилвания, растяха две огромни, дългогодишни черешови дървета, под чиито клони аз и Бени често седяхме през по-топлите месеци, играейки на дама или на карти. Под разкошните им корони, които бяха изгубили по-голямата част от листата си заради настъпващата есен, в един необичайно топъл ден в началото на октомври, аз и седемгодишният ми син бяхме увлечени в играта, когато той ме попита дали Дядо Коледа ще му донесе много подаръци тази година. Отвърнах му, че още е твърде рано да мисли за Коледа, а той ми каза, че всички деца мислели за празника и вече били започнали да приготвят списъците си с подаръци. После изведнъж ми каза:
— Татко, а откъде Дядо Коледа знае дали сме били добри или лоши? Той не може да наблюдава всички деца едновременно, нали? Нашите ангели-хранители ли му говорят за нас, или…
— Ангели-хранители? — повторих озадачен и неприятно изненадан. — Какво знаеш за ангелите- хранители?
— Ами те ни наблюдават, помагат ни, когато сме в беда… Затова си мислех, че може би си говорят и с Дядо Коледа.
Едва бяха минали няколко месеца от раждането на Бени, когато аз се бях събрал с разсъждаващи по сходен начин родители от нашата общност и бяхме решили да създадем частно училище, основано на принципите на светския хуманизъм, където дори и най-незначителните религиозни мисли щяха да бъдат държани далеч от учебните занятия. Всъщност намерението ни се състоеше в това, да дадем на децата си възможност да изучават литература, история, социология и етика от антиклерикална гледна точка, получавайки едно прекрасно образование. Бени бе приключил с предучилищните занимания и през този октомври, за който говоря, вече беше във втори клас на началното училище, където съучениците му идваха от семейства, ръководени от същите рационални принципи, както и нашето. Бях изненадан да науча, че в подобна среда той е бил подложен на религиозна пропаганда.
— Кой ти каза за тези ангели-хранители?
— Едни деца.
— Те вярват ли в тези ангели?
— Сигурно.
— А вярват ли във феята на зъбките?
— Ееее, не!
— Тогава защо вярват в ангелите-хранители?
— Видели са ги по телевизията.
— Видели са ги, казваш?
— В едно шоу, което ти не ми позволи да гледам.
— И само защото са ги видели по телевизията, ти си мислиш, че те съществуват, така ли?
Бени сви рамене и премести пионката си пет квадратчета напред.
Вярвах, че популярната култура — особено телевизията — е проклятие за всички мъже и жени на разума, защото поощряваше най-разнообразни религиозни суеверия и посредством поглъщането на всеки аспект от живота ни човек не можеше да избяга от нея и изключително силното й влияние. Книги и филми като „Заклинателят“, както и телевизионни програми за ангели-хранители биха могли да осуетят и най- усърдните усилия на даден родител да отгледа детето си в атмосфера на неопетнена рационалност.
Невероятно топлият октомврийски ветрец не беше достатъчно силен, за да попречи на играта с карти, но рошеше прекрасната кестенява коса на Бени. Той бе седнал върху възглавничка на своя стол от секвоя, за да стига до масата, и изглеждаше толкова малък и уязвим. Изпълнен с любов към него и жадувайки от все сърце да му осигуря най-добрия възможен живот, аз все повече се ядосвах с всяка следваща секунда; гневът ми бе насочен не към Бени, а към тези, които, закърнели интелектуално и емоционално заради своята извратена философия, се бяха опитали да подложат на религиозна пропаганда едно невинно дете.
— Бени — казах аз, — чуй ме внимателно. Няма никакви ангели-хранители. Те просто не съществуват. Всичко това е гнусна лъжа, измислена от хора, които искат да те накарат да вярваш, че ти не си отговорен за собствения си успех в живота. Те искат да те убедят, че всички лоши неща, които ти се случват, са резултат от твоите грехове и са по твоя вина, а всички хубави неща идват заради Божията милост. Това е начин да те управляват. Точно това представлява и религията — тя е инструмент, създаден да те контролира и потиска. Той примигна.
— Грейс? Коя Грейс1?
— Какво?
— Коя е Грейс? Имаш предвид госпожа Грейс Кийвър от магазина за играчки ли? Какъв инструмент използва тя да ме натиска? — Той се закикоти. — Сигурно ще стана плосък и ще ме закачат на закачалка, когато тя спре да ме натиска. Татко, защо говориш такива щуротии?
Той беше само на седем години, а аз се мъчех да дискутирам с него потисническата природа на религиозните вярвания, все едно бяхме двама интелектуалци. Засрамен, задето се бях държал толкова глупаво, преместих настрани игралната дъска и се опитах да го накарам да разбере защо вярата в подобни глупости като ангелите-хранители не е просто невинно забавление, а крачка напред към интелектуално и емоционално заробване. Когато той започна да изглежда напълно отегчен, смутен, объркан и разстроен — но не и просветлен — се ядосах истински и сметнах за извънредно важно да му кажа истината за Дядо Коледа.
Изведнъж осъзнах, че ако му позволявам да вярва в мита за Дядо Коледа, всъщност полагах основата за онази ирационалност, от която се стараех всячески да го предпазя. Как можех да бъда толкова заблуден, че да вярвам във възможността Коледа да се празнува изцяло като светско събитие, без опасността от зараза от страна на религиозната традиция, която в крайна сметка беше залегнала в зараждането на празника. Сега виждах, че издигането на украсена елхичка в дома ни и разменянето на подаръци, бутафорните ясли по църковните поляни и надуващите тромпети пластмасови ангелчета в универсалните магазини бяха създали у Бени впечатлението, че духовните измерения на празника имат голямо значение и в материален аспект. Това от своя страна го бе превърнало в плодотворна почва за нелепиците за ангелите-хранители и всички други глупости за греха и спасението.
Под клонките на черешовите дървета, докато октомврийският ветрец ни водеше бавно към една друга Коледа, аз казах на Бени истината за белобрадия старец, обяснявайки му, че подаръците всъщност са от майка му и от мен. Той ми отвърна, че имал доказателства за съществуването на Дядо Коледа — курабийките и млякото, които оставял за веселия старец, били изяждани. Убедих го, че сладкишите всъщност са изчезвали в моя собствен стомах, а млякото — което не харесвам — е било изливано директно в мивката. Методично и непоколебимо — но с мисълта за любовта и нежността, които изпитвах към него — аз свалих цялата така наречена магия от празника и го оставих без никакви съмнения, че всички истории за Дядо Коледа не са били нищо друго освен добронамерена, но изцяло погрешна заблуда.
Той ме слушаше, без да възразява повече и когато най-сетне свърших, ми каза, че се чувства уморен и иска да си легне. Търкаше си очите и се прозяваше демонстративно. Не искаше да продължаваме играта и се качи направо в стаята си.
Последното нещо, което му казах под черешовите дървета, беше, че силните, уравновесени хора не се нуждаят от въображаеми приятели като Дядо Коледа или от някакви си ангели-хранители.
— Единствените, на които можем да разчитаме през живота си, Бени, сме самите ние, нашите семейства
