Дийн Кунц
Здрач на разсъмване
— Знаеш ли, че понякога си голямо магаре — каза жена ми вечерта, когато отнех Дядо Коледа от нашия син.
Бяхме в леглото, но тя не беше в настроение нито за сън, нито за любов.
Гласът й бе рязък и изпълнен с омраза:
— Как можеш да причиниш такова нещо на едно дете?
— Та той е на седем години…
— Малко дете е — сопна ми се Елън грубо, макар че рядко си говорехме по този начин. През повечето време нашето брачно съжителство бе тихо и спокойно.
Лежахме безмълвни. Завесите бяха дръпнати и разкриваха френските прозорци, водещи до красива тераса на втория етаж. Лунната светлина нахлуваше в спалнята ни, осветявайки я в бледо пепеляво. Дори на фона на това бледо сияние, въпреки че се бе завила с одеялото, гневът на Елън прозираше от нейната напрегната, скована поза, с която се преструваше, че се опитва да заспи.
Най-накрая жена ми проговори:
— Пит, ти току-що използва ковашки чук, за да разбиеш крехката фантазия на едно малко момче, една безобидна фантазия, само заради твоята фикс-идея, че…
— Не беше безобидна — казах търпеливо. — И освен това нямам никакви фикс-идеи.
— Напротив, имаш — настоя Елън.
— Просто вярвам в рационалното…
— О, я млъкни!
— Не искаш ли да поговориш с мен за това?
— Не. Безсмислено е.
Въздъхнах.
— Обичам те, Елън.
Тя остана безмълвна още доста дълго време. Вятърът виеше под стрехите.
Някъде сред клоните на черешовите дървета от задния на двор се обади бухал.
Най-накрая Елън ми каза:
— И аз те обичам, но понякога ми се иска да те сритам отзад.
Бях й ядосан, защото съзнавах, че не е справедлива, че позволява на чувствата да влияят на разума й. Сега, много години по-късно, бих дал всичко, за да я чуя отново да казва, че иска да ме срита отзад… Веднага бих се подчинил с усмивка.
Още от люлката моят син Бени беше научен, че Господ не съществува под никое име и под никаква форма, както и че религията е спасението на слабите хора, на които не им стига смелост да се изправят срещу света такъв, какъвто е. Не позволих Бени да бъде кръстен, защото за мен тази церемония представляваше примитивен обред, посредством който детето щеше да бъде въвлечено в един култ на невежество и ирационалност.
Елън — моята съпруга и майка на Бени — бе възпитавана като методистка и все още продължаваше (според мен) да съхранява следи от вярата си. Тя казваше, че е агностичка, неспособна да отиде по-далеч и да ме последва в лагера на атеизма. Обичах я изключително много, поради което й прощавах нейната непоследователност. Въпреки това не можех да изпитвам нищо друго освен презрение към тези, които не можеха да приемат факта, че вселената е лишена от Бог и че човешкото съществуване не е нищо друго освен биологична случайност.
Презирах всички, които превиваха колене и се унижаваха пред въображаемия Бог на съзиданието — всички методисти, лютерани, католици, баптисти, мормони, евреи и прочие. Те носеха най-различни етикети, но в крайна сметка споделяха същата нездрава заблуда.
Най-голямото ми отвращение обаче беше от онези, които някога са били незасегнати от заразата на религията — рационални мъже и жени като мен — но впоследствие са се подхлъзнали по пътеката на разума и са пропаднали в бездните на суеверието. Те предаваха своята най-ценна придобивка — независимия си дух, самоувереността си, интелектуалната си целокупност за недозрелите, съмнителни обещания за задгробен живот с тоги и музика на арфа. Бях по-отвратен от това, че отхвърлят с лека ръка предишния си светски мироглед, отколкото бих бил, ако научех, че някой стар приятел е развил всепоглъщаща страст към секса с кучета и се е развел с жена си заради някоя кучка от породата немска овчарка.
Хал Шийн, партньорът ми, с когото бях основал проектантското бюро „Фалън и Шийн“, също се гордееше със своя атеизъм. Той ми беше най-добрият приятел в колежа и двамата бяхме забележителен екип, когато възникнеше спор за религията. Неизбежно, ако някой хранеше вяра във висше същество или пък се осмелеше да оспори нашата гледна точка за вселената като сборище на могъщи безгрижни сили — всеки от тази пасмина съжаляваше, че ни е срещнал, защото ние събличахме всичките му претенции за зрелост и му разкривахме детето-идиот, какъвто той всъщност беше. Всъщност понякога ние даже не чакахме някой да повдигне въпроса за религията, а направо примамвахме нашите състуденти, за които знаехме, че са вярващи.
По-късно, след като взехме дипломи по архитектура, всеки от нас искаше да работи единствено с другия, поради което създадохме компанията. Мечтаехме си да създаваме здрави, но елегантни, функционални, но красиви сгради, които да очароват и да изненадват, да печелят възхищението не само на колегите ни професионалисти, но и на целия свят. Така с интелект, талант и непоколебима упоритост започнахме да преследваме своите цели още докато бяхме твърде млади мъже. „Фалън и Шийн“, фирмата на вундеркиндите (така ни наричаха), се превърна в център на революцията в областта на проектирането и дизайна и въодушевяваше както студентите от университетите, така и дългогодишните професионалисти.
Най-важният аспект на нашия огромен успех беше, че атеизмът лежеше в основата му, защото ние съвсем съзнателно бяхме решили да създаваме нова архитектура, която по никакъв начин да не е вдъхновена от религията. Повечето лаици изобщо не си дават сметка, че фактически всички сгради покрай тях, включително и тези, които са дело на хора от модерните училища по дизайн, съчетават архитектурни детайли, разработени да засилват ролята на Господ и мястото на религията в живота. Сводестите тавани например, които са използвани за пръв път в църквите и катедралите, първоначално са въведени, за да насочват погледа нагоре и индиректно да предизвикват размисли за Рая и небесните награди. Всевъзможните сводове и куполи не са просто арки, те са замислени като агенти на религията, безмълвна реклама на Господ и Неговата висша сила. От самото начало двамата с Хал бяхме убедени, че никакви сводести тавани, никакви кули, никакви тесни прозорци или врати, никакви елементи, имащи нещо общо с религията, няма да намерят място в сградите на „Фалън и Шийн“. Ние се опитвахме да насочим погледа надолу, към земята, и по хиляди начини да напомняме на онези, които разглеждат нашите постройки, че те са рожби на земята, не деца на Господ, а просто по-развити в интелектуално отношение братовчеди на маймуните.
Повторното приобщаване на Хал към лоното на римокатолическата църква беше истински шок за мен. На трийсет и седем, когато беше на върха на кариерата си, когато чрез своя необикновен успех бе доказал превъзходството на неугнетения, рационален човек над въображаемите божества, той се завърна с очевидна радост към вероизповеданието от своето детство, унижавайки се пред олтара, и намокри челото и гърдите си с така наречената светена вода, отхвърляйки по този начин интелектуалната основа, върху която се базираше целият му живот на съзнателен зрял човек.
Ужасът на това му деяние вледени сърцето ми, поразявайки ме чак до мозъка на костите ми.
Аз започнах да презирам религията още повече, защото бе отнела Хал от мене. Удвоих усилията си да елиминирам всеки повей на религиозна мисъл или суеверие от живота на сина ми и бях твърдо убеден, че Бени никога няма да бъде откраднат от мен от самозаблуждаващите се, слабоумни тъпаци, които се кадяха с тамян, дрънчаха с камбани и пееха лъчезарни химни на своя Господар. Когато видях, че синът ми развива силен интерес към четенето още от най-ранна възраст, започнах да избирам внимателно книгите за него, насочвайки го далеч от всички произведения, които дори и индиректно представяха религията като приемлива част от живота. Давах му творби, които имаха изцяло светски характер и нямаше да пораждат и окуражават възникването на някакви нездрави фантазии. Щом видях, че се интересува от вампири,
