марка. Четиринайсет месеца, след като той прегърна римокатолицизма, аз му продадох своя дял от компанията и направих своя организация, свободна от влиянието му.
— Хал — казах му последния път, когато се видяхме, — дори и когато беше атеист, ти очевидно никога не си осъзнавал, че човек не бива да се страхува от нищото в края на живота си. Той трябва или да го приеме неохотно като житейски факт… или да го приветства.
Лично аз го приветствах, понеже изобщо не се тревожех за съдбата си в отвъдния живот и това ми действаше освобождаващо. След като не бях набожен, можех да се концентрирам изцяло върху спечелването на награди на този свят — единствения свят, който съществуваше.
През нощта, последвала разговора ми с Бени за Дядо Коледа — през тази нощ, когато Елън ми каза, че искала да ме срита отзад, докато лежахме в обляната от лунна светлина спалня в противоположните краища на голямото легло с балдахин, тя ми каза и нещо друго.
— Пит — започна съпругата ми, — ти си ми разказвал за детството си и аз съм срещала твоите родители, така че имам много добра представа какво означава да израснеш в подобна атмосфера. Мога да разбера защо реагираш толкова бурно срещу техния религиозен фанатизъм, като приемаш атеизма. Но понякога… отиваш твърде далеч. Ти не си щастлив просто да бъдеш атеист — ти направо изгаряш от желание да натрапиш своята философия на всеки друг, без значение какво ще се случи… В това отношение приличаш на родителите си — само че вместо да натрапваш Бог, ти натрапваш безбожие.
Изправих се в леглото и се вгледах в завитото й с одеялото тяло. Не виждах лицето й, понеже бе обърнато на другата страна.
— Това е доста гадничко, Елън.
— Но е вярно.
— Изобщо не съм като родителите си. Нищо подобно. Изобщо не насаждам атеизъм у Бени, както те се опитваха да ме накарат да вярвам в Господ.
— Това, което направи с него днес, беше толкова лошо, все едно го беше набил.
— Елън, всички деца рано или късно научават истината за Дядо Коледа… Някои дори по-рано и от Бени!
Тя се обърна към мен и вече виждах достатъчно ясно лицето й, за да забележа гнева й, но същевременно не достатъчно добре, че да зърна любовта, която както знаех, също бе някъде там.
— Сигурно — каза тя. — Те всички научават истината за Дядо Коледа, но надали собствените им бащи унищожават така брутално детските им фантазии, по дяволите!
— Не съм я унищожил. Аз просто го убедих в наивността й.
— Той не е някакво си колежанче в дискусионна група — реагира Елън. — Не можеш да спориш със седемгодишно дете. На тази възраст те са само емоции, само сърце. Пит, след разговора с теб той се прибра разплакан и един час по-късно, когато се качих горе, продължаваше да плаче.
— Добре де, добре.
— Плачеше.
— Добре, чувствам се ужасно.
— Добре. Заслужаваш си го.
— Признавам, че можех да се справя и по-добре, да бъда по-тактичен…
Тя отново ми обърна гръб, без да каже нищо.
— Но не съм направил нищо лошо — продължих. — Имам предвид, че беше голяма грешка да си мислим, че можем да празнуваме Коледа само като светско събитие. Невинните фантазии могат да доведат до нещо не чак толкова невинно.
— О, я млъкни! — пак ми се сопна жена ми. — Млъкни и заспивай, преди да съм забравила, че те обичам.
Шофьорът на камиона, който блъсна Елън, се опитваше да спечели пари, за да си купи лодка. Той бе запален рибар, чиято най-голяма страст беше риболовът с лодка. За да си позволи лодка, трябваше да се натовари с повече работа. Използваше амфетамини, за да не заспи. Камионът беше марка „Питърбилт“, от най-големите модели, които са произвеждани. Елън караше синьото си беемве. Бяха се сблъскали челно и макар че тя очевидно се е опитала да избегне удара, не е успяла.
Бени беше съсипан. Зарязах работата си и останах вкъщи при него през целия юли. Той имаше нужда от много прегръдки, вдъхване на увереност и нежни напътствия, за да преодолее тази трагедия. Аз също се чувствах смазан, понеже Елън бе нещо повече от моя съпруга и любима — тя беше моят най- безкомпромисен критик, моят най-добър шампион, моят най-добър приятел и моят единствен довереник. Посред нощ, когато лежах сам в спалнята, която споделяхме, заравях лице във възглавницата й, вдъхвах от чезнещия й аромат и плачех; нямах сили да изпера калъфката седмици наред. Пред Бени обаче се стараех да не показвам мъката си и да му давам пример, излъчвайки сила, от която той така отчаяно се нуждаеше.
Не разреших Елън да бъде погребана. Тя бе кремирана, а пепелта й бе разпръсната в морето.
Един месец по-късно, през първата неделя от август, четирийсет или петдесет приятели и роднини дойдоха вкъщи, за да направим тиха паметна служба за Елън, изцяло светска служба, лишена от каквото и да е религиозно съдържание. Бяхме се събрали във вътрешния двор, недалеч от басейна, и неколцина приятели пристъпваха напред, за да споделят своите спомени за Елън и да обяснят какво огромно значение е изиграла тя в техния живот.
Бени беше до мен през цялото време, тъй като исках да види, че майка му е била обичана и от други хора, както и че съществуването й е променило много човешки съдби. Като слушаше как хората говорят прекрасни неща за майка му, той не можа да сдържи сълзите си, но сега в очите и на лицето му се четеше не само печал — сега той се чувстваше горд с нея, а настроението му мъничко се подобри, докато хората разказваха какви шеги си е правила Елън с тях. Това, както и обстоятелството, че научава за майка си неща, които не е знаел преди, с времето щяха да поразсеят мъката му и да му помогнат да се пребори със загубата.
В деня след събирането станах доста късно. Излязох да потърся Бени и го намерих под черешовите дървета в задния ни двор. Бе седнал на земята с прибрани към гърдите си колене, а ръцете му обгръщаха краката. Той се взираше в долината, но на мен ми се струваше, че погледът му е насочен към нещо още по-далечно.
— Как си? — попитах го и седнах до него.
— Добре — отвърна ми той.
За известно време никой от нас не проговори. Над главите ни листата на дърветата тихо шумоляха. Ярките розово-бели цветчета на пролетта бяха изчезнали и клонките бяха отрупани с плодове, макар и все още неузрели. Денят беше горещ, но дървото хвърляше гъста, прохладна сянка.
Най-накрая той проговори:
— Татко?
— Мммм?
— Ако е вярно това, което каз…
— Моля?
— Знам какво казваш за…
— За какво? За това, че няма рай, няма ангели и всякакви такива неща…
— Аз не просто го казвам, Бени. То е истина.
— Ами… добре, ако нямаш нищо против, ще си представя мама в Рая… с криле, ангели и всичко останало.
Той все още беше много разстроен — беше минал само месец от смъртта й и щеше да се нуждае от много месеци, ако не и години, докато възстанови душевното си равновесие. Ето защо започнах да му противореча с обичайните си аргументи за наивността на християнската вяра. За един дълъг миг не продумах нищо, после му казах:
— Добре, какво ще кажеш да си помисля за това няколко минути, става ли?
Седяхме един до друг, вперили поглед в долината, и аз знаех, че нито един от двама ни не вижда пейзажа пред нас. Пред очите ми беше Елън, такава, каквато беше на Четвърти юли миналото лято — с
