намерили покой и утеха във вярата. Когато четете за тях, винаги се натъжавате и състраданието ви се пробужда; можете даже да им простите глупавата религиозна сантименталност. Разбира се, вие съвсем скоро ги забравяте, понеже знаете, че такава трагедия може да връхлети и вас, а подобна мисъл е нетърпима. Сега аз не само че трябваше да мисля за това, но и да го преживея — а в живота си не бях изневерявал на принципите си.
Погледнах в бездната и я приех.
След изненадващо продължителна, отчаяна, болезнена борба с болестта през една августовска нощ Бени най-сетне се отърва от мъките. Бяха го вкарали в интензивното два дни преди това и ми беше разрешено да стоя при него само по петнайсет минути на всеки втори час. На втория ден обаче ми позволиха да поседя до леглото му няколко часа, понеже знаеха, че не му остава много.
Иглата на системата пронизваше лявата му ръка. Аспиратор беше вкаран в носа му. Бени бе свързан с електрокардиографа, който отчиташе сърдечната дейност в зеленикавата светлина на монитора до леглото, като всеки удар бе придружен от меко пиукане. Линията на екрана и звуците често ставаха хаотични за по три-четири минути, после се нормализираха.
Стисках ръчичката му. Отмятах залепналите за челото му кестеняви кичури. Завивах го до брадичката, когато му ставаше студено, и смъквах одеялото надолу, щом пристъпът на треска отминеше.
Бени ту губеше, ту се връщаше в съзнание.
— Татко?
— Да, Бени?
— Това ти ли си?
— Аз съм.
— Къде съм аз?
— В леглото. На сигурно място. Аз съм тук, Бени.
— Вечерята готова ли е?
— Не още.
— Искам хамбургер и пържени картофки.
— Точно това ще вечеряме.
— Къде са обувките ми?
— Не ти трябват обувки тази вечер, Бени.
— Мислех си, че ще излезем на разходка.
— Не тази вечер.
— Оо!
Тогава въздъхна и отново се унесе.
Навън валеше дъжд. Капките се удряха в стъклата и се стичаха надолу. Бурята засилваше сивото настроение, което беше потопило света.
Една вечер, някъде около полунощ, Бени изведнъж се събуди. Беше в съзнание. Знаеше точно къде се намира, кой съм аз и какво се случва. Обърна глава към мен и ми се усмихна. Опита се да си вдигне ръката, но беше твърде слаб дори да надигне глава.
Станах от стола си, приближих се до леглото му, стиснах ръката му и му казах:
— Всички тези жици… Мисля, че май ще заменят някои от твоите части с механични и ще заприличаш на робот.
— Ще ми бъде добре — рече той със слаб, треперещ глас, който звучеше странно трогателно самоуверен.
— Искаш ли бучка лед?
— Не, татко. Искам…
— Да, Бени? Всичко, което поискаш, Бени.
— Страх ме е, татко.
Изведнъж се уплаших, че ще изгубя присъствието на духа, към което така отчаяно се бях стремил по време на дългите седмици на неговата болест. Преглътнах и казах:
— Не се бой, Бени. Аз съм до теб. Не се страхувай…
— Не — прекъсна ме той. — Аз не се страхувам… за себе си. Страх ме е… за теб.
Помислих си, че е започнал отново да бълнува, и не знаех какво да кажа.
Но той не бълнуваше и следващите му думи изясниха всичко, което искаше да ми каже.
— Искам всички ние… да бъдем заедно отново… както бяхме, преди мама да умре… заедно отново някой ден. Но ме е страх, че ти… няма… да ни намериш…
Мъчително е да си припомням останалото. Дотолкова бях обсебен от идеята за атеизма, че не можах да се насиля да кажа на сина си някоя безобидна лъжа, която би направила последните му минути по-леки. Ако му бях обещал, че ще вярвам, ако му бях казал, че ще го потърся в другия свят, той щеше да си отиде от този много по-щастлив. Елън беше абсолютно права, когато бе нарекла атеизма ми „фикс-идея“. Просто седях, стисках ръчичката му, опитвах се да прикрия сълзите си и му се усмихвах. Тогава той ми каза:
— Ако не вярваш, че ще ни намериш… Навярно наистина няма да ни намериш.
— Няма страшно, Бени — продумах. Целунах го по челото, по лявата буза; за момент допрях лице до неговото и го прегърнах нежно, опитвайки се да компенсирам с обич обещанието за вяра, което бях отказал да му дам.
— Татко…, ако само… нали ще ни потърсиш?
— Всичко ще бъде наред, Бени.
— … моля те… потърси ни…
— Обичам те, Бени. Обичам те с цялото си сърце.
— … ако ни потърсиш… ще ни намериш…
— Обичам те, Бени! Обичам те!
— … ако не ни потърсиш… няма да ни намериш…
— Бени, Бени…
Сивата светлина на сивия ден падаше върху сивите чаршафи и сивото лице на сина ми.
Навън сивите капки сив дъжд се стичаха по сивия прозорец.
Бени умря, докато го прегръщах.
Изведнъж цветовете се върнаха в света. Твърде много цвят, твърде силен, поразяващ възприятията. Светлокафявото в безжизнените очи на Бени беше най-чистото, най-пронизващото, най-красиво кафяво, което някога бях виждал. Стените около нас бяха бледосини, но на мен ми изглеждаха като направени не от тухли и хоросан, а от вода. Имах чувството, че ще се удавя в бушуващо море. Киселото ябълково зелено на монитора на електрокардиографа блестеше ярко, изгаряйки очите ми. Воднисто сините стени сякаш се носеха към мен. Чух тропота на бягащи нозе, докато сестрите и санитарите тичаха насам, обезпокоени за малкия си пациент, но преди да влязат в стаята, аз бях пометен от гигантска синя вълна, която ме запрати в дълбоките подводни течения.
Закрих компанията. Оттеглих се от преговорите за нови комисиони. За тези ангажименти, които вече бяха поети, уредих да бъдат прехвърлени възможно най-бързо към други архитектурни бюра, от чиято работа бях доволен и с които моите клиенти щяха да се разбират добре. Освободих служителите си, плащайки им щедри обезщетения заради прекъсването на договорите, и им помогнах да си намерят нова работа.
Вложих богатството си в такива ценни книжа и облигации, които изискваха малко или почти никакъв надзор от моя страна. Изкушението да продам къщата беше голямо, но след дълъг размисъл изоставих тази идея и реших да наема човек, който да се грижи за нея в мое отсъствие.
Години след Хал Шийн и аз достигнах до заключението, че нито едно човешко постижение не си струва усилията, които си положил, за да го реализиращ. Дори и най-големите съоръжения от камък и стомана не бяха нищо друго освен жалка суета и нямаше да оставят след себе си никакви следи. От гледна точка на необятната, студена вселена, в която трилиони звезди хвърлят светлина върху десетки трилиони планети, дори пирамидите изглеждат крехки и ефимерни като хартиени фигурки. На фона на тъмната светлина на смъртта и ентропията дори героичните усилия и гениалните дела изглеждат глупаво.
И взаимоотношенията със семейството и приятелите не изглеждаха по-трайни от нестабилните човешки
